СВЕТИЛИЩЕТО

    В продължение на повече от едно хилядолетие Божието присъствие на земята беше свързано със светилището на Израил. Веднага след Изхода Господ заповяда на Мойсей: “И да ми направят светилище, за да обитавам между тях.” Изх.25:8.
    От времето на Мойсей до времето на Христос Бог разкриваше себе Си в светилището и там общуваше със Своя народ. Като Божие място за обитаване сред човеците, светилището трябва винаги да предизвиква най-дълбок и траен интерес от страна на вярващите. А когато, освен всичко това, разберем че светилището и неговите служби са символ на “истинския храм, който Господ е въздигнал, а не човек”, “на по-голямото и съвършено светилище не с човешки ръце направено” на небето, когато разберем също така, че службите на земното светилище бяха символ на по висшите небесни служби, че целият ритуал и всички жертви на земните олтари сочат Божия Агнец, тогава светилището придобива още по-голяма важност. В него е сянката на евангелието и са разкрити някои от най-дълбоките Божии истини.
    Първият урок, на който Бог искаше да научи Израил чрез жертвената система бе, че грехът означава смърт. Този урок бе отново и отново повтарян, за да остави дълбоко впечатление в техните сърца. Всяка сутрин и вечер в продължение на цялата година, едно агне бе принасяно за целия народ. Ден след ден хората принасяха в светилището своите приношения за грях, своите всеизгаряния. Във всички тези случаи беше заколвано по едно животно и кръвта му беше отправена на определеното място. При всяка церемония и при всяка служба, се запечатваше урокът: грехът означава смърт.
    Този урок е нужен и в наше време също толкова, колкото в дните на Израил. Някои християни гледат твърде леко на греха. Те го считат за отминала фаза в живота, която човечеството е надживяло. Други считат греха за нещо жалко но неизбежно. Макар Новият завет да заявява, че “заплатата на греха е смърт” (Римл.6:23), мнозина пропускат да схванат важността на това изявление.
    Друг урок, на който Бог желаеше да научи Израил бе, че прощенето на греха може да се придобие само чрез изповядване и проливане на кръв. Това трябваше да вкорени дълбоко в съзнанието на Израил цената на прощението. Прощението коства нещо много и неговата цена е живот – живота на Божия Син. Чрез церемониалната система Бог учеше Израил, че прощението може да се получи само чрез проливане на кръв. И ние имаме нужда от този урок днес.
    В жертвената система се намират основните принципи на благочестие и святост, които намират своите изпълнение в Христос. Старият завет е основата. Този, който е основан и вкоренен в него, ще е в състояние да изгради една здрава конструкция, която няма да бъде съборена. “Понеже бяхте съградени върху основата на апостолите и пророците, като е крайъгълен камък сам Христос Исус” (Ефес.2:20).

СКИНИЯТА В ПУСТИНЯТА

    Светилището беше така конструирано, че да може да се разглобява и пренася лесно. Дъските не бяха заковани една за друга както в обикновените здания, а лягаха отделно, като всяка се придържаше с една сребърна подложка (Изх.36:20-34). Мебелировката също бе направена така, че да може лесно да се пренася от място на място по време на техните странствувания из пустинята. Цялата конструкция на светилището, макар да бе много красива и дори пищна по дизайн, въпреки цялото си великолепие, показваше своя временен характер. Тя бе предназначена да служи само по времето докато Израил се установи в обещаната земя и докато се изгради едно постоянно здание.
    Постройката беше разделена на две отделения: първото и по-голямото се наричаше Светая, второто отделение се наричаше Светая светих. Пред първото отделение имаше завеса, а една друга завеса отделяше Светая от Светая светих. Тази втора завеса беше махана всяка година и на нейно място се поставяше друга. В сградата нямаше прозорци. В първото отделение обаче, лампите на седмоклонния светилник или седмосвещника, даваха достатъчно светлина, за да могат свещениците да изпълняват ежедневната си служба, която обредът изискаваше.

ДВЕТЕ ОТДЕЛЕНИЯ

    В първото отделение имаше три предмета, или ако можем така да се изразим, мебели: масичката за хлебния принос, златния светилник и кадилния олтар. Влизайки в отделението от челната страна на сградата, която гледаше на изток, човек щеше да види пред себе си на другия край на стаята кадилния олтар. Отдясно бе масата на хлебното приношение и от ляво светилника. На масата бяха подредени в две редици дванадесет питки безквасен хляб (Изх.37:16).Светилникът беше направен от чисто злато и имаше седем клонки, по три от всяка страна на централното стъбло. Чашите съдържащи маслото бяха направени под формата на бадеми (Изх.37:19).
   Най-важна част в мебелировката на това отделение беше кадилния олтар. Той бе висок около 70 сантиметра, а повърхността му отгоре бе квадрат със страна около 40 сантиметра. Олтарът бе отлят от чисто злато, а отстрани на горната му част имаше корона, пак от злато. Именно на този олтар в ежедневната служба свещеникът поставяше въглените от огъня, взети от олтара на всеизгарянето, както и тамяна. Когато поставяше на олтара горящи въглени, силен пушек се издигаше нагоре и тъй като завесата между Светая и Светая светих не беше до тавана, тамянът изпълваше не само Светая, но и Светая светих. По този начин, кадилният олтар, макар да беше разположен в първата част на скинията, служеше и на второто отделение.
   Във второто отделение, най-святото или Светая светих, имаше само един предмет – ковчегът. Този ковчег бе направен под формата на сандък, около 90 сантиметра дълъг и 50 и няколко сантиметра широк. Той беше от акациево дърво, обкован отвътре, отвън и по ръбовете със злато
    Капакът на ковчега бе наречен “омилостивилище”. Той беше направен от топено злато. Около омилостивилището имаше корона отлята от злато, също както и около кадилния олтар. Над омилостивилището имаше два златни херувима, един от единия му край и друг от другия му край. Едното крило на ангелите беше вдигнато нагоре, докато другото в знак на почитание обгръщаше тялото му.
    Над омилостивилището, пространството между двата ангела се наричаше “шехина”. Там се виждаше едно постоянно сияние от светлина, което показваше Божието присъствие. Тук между херувимите Бог известяваше своята воля. Понякога там се явяваше една светлина, която ако падаше от дясно върху ангела, беше знак на одобрение, а ако тъмна сянка се появяваше от ляво на ангела, беше знак на неодобрение.
    В ковчега се намираха каменните плочи, на които беше написан Божия закон, лично от самия Бог. Затова те се наричаха плочите на завета, а ковчегът – ковчег на завета. Десетте заповеди бяха основата на завета между Бога и човека. Те бяха единствената мярка за правото и съда. Законът изискваше смърт за всеки нарушител. Но над закона беше омилостивилището, където се откриваше Божието присъствие. Тук се гарантираше примирението и на изкупения грешник се даваше прошка. Така чрез службата в светилището се онагледяваше изкупителното дело на Христос и как в Него “милост и вярност се срещнаха, правда и мир се целунаха” (Пс.85:11). Човешките думи не са в състояние да опишат божествената красота и величие на светилището: блясъкът на позлатените стени, отразяващи светлината на златния светилник, ярките цветове на красиво бродираните завеси, сияещите ангелски същества, масата с присъствените хлябове, кадилния олтар, всичко от блестящо злато. И зад завесата – ковчега с тайнствените херувими, над които беше сиянието на шехината – видимото откровение на Божието присъствие. И всичко това беше само едно бледо отражение на онази слава, която се излъчваше от Божия храм в небето, великият център на спасителното дело за нас хората.

ДВОРА НА СВЕТИЛИЩЕТО

    Святата палатка се намираше в едно затворено пространство наречено двор. То също беше оградено от завеси, направени от фино ленено платно и закачени на медни стълбове. Входът на външния двор беше от източната страна. Той беше също от завеси, направени от скъпа материя, изкусно извезани с украшения, малко по опростени от тези в светилището. Оградата на външния двор беше само наполовина от височината на светилището, което можеше да се вижда съвсем лесно от събрания навън народ. Вън на двора, непосредствено пред вратата на светилището, се намираше умивалникът – един голям басейн с вода. Този умивалник бе направен от мед. В този умивалник свещениците трябваше да мият ръцете си и нозете си преди да влязат в светилището или да започнат службата си.
    В двора се намираше също маса и олтара за всеизгаряне, който заемаше най-важно място в службата по отношение на жертвената система. Този олтар бе около 1.5 м висок и около 2 м широк, кух отвътре и обкован с мед (Изх.27:1). На този олтар бяха поставяни животните, когато трябваше да бъдат принасяни на всеизгаряне. На четирите ъгъла на олтара имаше издатини подобни на рогове. При някои жертвоприношения кръвта се поставяше на тези рогове или пък се поръсваше на олтара.
    Строежът на земното светилище продължи около половин година. Когато беше завършен, Мойсей прегледа работата на строителите и сравни строежа с плана, който му беше показан на планината и с указанията, които беше получил от Бога. “И Мойсей видя цялата работа и ето, бяха извършили според както заповяда Господ. И Мойсей ги благослови.” (Изх.39:43)

СВЕЩЕНИЦИТЕ

    Чрез Божие нареждане племето на левитите беше определено за служба в светилището. Първоначално всеки баща на семейство беше свещеник на своето семейство. През дните на Авраам, свещеническата служба също принадлежеше на най-стария син по рождение. Сега Бог нареди вместо първородните, на служба в светилището да бъдат левитите.
    Облеклото на свещениците беше от бял ленен плат, изтъкано от едно цяло парче и достигаше почти до стъпалата на нозете. Около кръста се опасваше пояс изтъкан от син пурпурен и червен цвят. Към горното облекло принадлежеше и митрата също от ленено платно. Когато Мойсей беше при горящата къпина, беше посъветван да изуе обувките си, понеже мястото на което беше застанал беше свято. Така също и свещениците не трябваше да влизат в светилището с обувки. Прахът по тях щеше да оскверни святостта на мястото. Затова преди да влязат в светилището, те трябваше да събуят своите обувки в предверието. . Също те трябваше да измиват ръцете си и нозете си преди да служат в скинията или на олтара на всеизгарянето. Това трябваше да напомня постоянно, че този до когото се доближава Бог, трябва да отстрани от себе си всяка нечистота.

ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ

    Най-отличителния знак на служебното свещеническо облекло беше нагръдникът, над ефода. Той беше четириъгълен, с дължина една педя (22.5 см) и същата ширина, окачен на син шнур, прикрепен със златни халки. Нагръдникът беше украсен със същите скъпоценни камъни, които според Откровение изразяват дванадесетте основи на Божия град. Те бяха поставени в три реда по четири, в златни гнезда. На тях по същия начин бяха гравирани имената на дванадесетте племена. Бог беше заповядал: “Аарон, когато влиза в святото място, ще носи винаги имената на синовете на Израиля върху съдебния нагръдник на сърцето си, за спомен пред Господа.” (Изх.28:29)
    Върху нагръдника отляво и отдясно, блестяха два големи гладко полирани камъка. Те бяха наречени Урим и Тумим и служеха на първосвещеника да узнае каква е Божията воля. Ако въпросите към Бога изискваха незабавно решение, ако Бог беше съгласен, около десния камък се появяваше един ореол от светлина, а ако отказваше или не одобряваше, върху камъка отляво падаше една сянка на тъмнина. Главата на свещеника се покриваше от бял тюрбан (митра), на който около челото имаше синя лента с надпис: “Свят на Господа”. За външния наблюдател, появата на свещеника трябваше да произведе силно впечатление за святостта на Бога и чистотата, която изисква Неговото присъствие.

СЛУЖБИТЕ В СВЕТИЛИЩЕТО

    Ежедневната служба се състоеше от утринна и вечерна жертви, от поднасяне тамян върху кадилния олтар и личните специални жертви на отделни хора. Всяка сутрин и вечер върху олтара се изгаряше едно едногодишно агне като обща жертва. Това трябваше да символизира постоянната зависимост от изкупителната кръв на Христос. Бог беше строго наредил всяка жертва принасяна в светилището да бъде без недостатък (Изх.12:5). Само една чиста безгрешна жертва можеше да бъде символ на онази съвършена чистота на Христос, Който сам се принесе като "агнец без недостатък и пречист” (1Петр.1:19). Който обича Бога истински ще принася пред Него най-доброто от себе си и ще съобразява всички свои действия с Неговата воля.
    При пренасянето на благовония свещеникът идваше в много непосредствена близост до Божието присъствие. Завесата между двете отделения не достигаше до пода на скинията и така от първото отделение можеше да се забележи светлината, която се откриваше върху омилостивилището. Когато димът от тамяна се издигаше нагоре, Божията слава се спускаше над омилостивилището и изпълваше Светая светих. В тази символична служба, както първосвещеника поглеждаше с вяра към престола на благодатта, който не можеше да бъде видян от никого другиго, така и днес Божиите деца трябва да поглеждат с техните молитви към Христос, нашия велик Първосвещеник в небесното светилище. Миризмата на тамян, който се издигаше заедно с молитвите на израилтяните представляваше Христовата абсолютна правда, която се вменява чрез вяра на Неговия народ.
    Чрез кръвта и тамяна, символи сочещи Великия посредник, Бог можеше да се приближи до човека. Така също единствено чрез Христос, грешниците могат да дойдат при Бога.
    Сутрин и вечер свещениците принасяха жертви върху олтара на всеизгаряне на двора. Това бяха моменти на дълбоко вътрешно участие на всички събрани на поклонение в двора на скинията. Те трябваше да изповядат своите грехове на сърцето си след сериозно себеизпитване. След това всички се съединяваха в тиха молитва с лица обърнати към светилището. Така с облака дим от жертвата техните молитви се издигаха към Бога с вяра в обещания Избавител, символично представен в жертвата за грях.
    Жертвените или присъствени хлябове се представяха пред Бога като постоянна жертва (Изх.25:3). С това човекът признаваше своята постоянна зависимост от Бога по отношение на своите телесни и духовни нужди. Жертвените хлябове сочеха на Христос “живия хляб”. Исус каза за Себе си: “Аз съм живият хляб, който е слязъл от небето.” (Йоан 6:51) Всяка седмица свещеникът подменяше хлябовете с нови.
    Жертвата за личен грях заемаше особено място в ежедневното богослужение. Разкаялият се грешник донасяше своята жертва пред вратата на скинията, поставяше ръката си върху главата на жертвеното животно и изповядваше греховете си. Така неговите грехове се пренасяха символично върху невинната жертва. След това той трябваше със собствената си ръка да заколи жертвата. Свещеникът вземаше част от кръвта, занасяше я в светилището, поръсваше с нея пред завесата, зад която беше ковчега на завета с Божия закон. Така символично греховете се внасяха чрез кръвта в светилището. По този начин ден след ден се провеждаха службите през цялата година. Чрез натрупване на греховете на Израил в светилището то символично се “замърсяваше”. Затова беше необходимо греховете да се “отнемат” от там. Бог заповяда всяка година да се извършва едно символично “очистване” на светилището (Лев.16:19).

ДЕНЯТ НА ОЧИСТВАНЕТО

    Веднъж в годината на Великия умилостивителен ден, първосвещеникът влизаше във второто отделение Светая светих, за да извърши очистване на светилището. С това годишният цикъл на богослуженията биваше завършен. В този ден пред вратата на скинията се довеждаха два козела и върху тях се хвърляше жребий. Единият трябваше да бъде за Бога, а другият за Азасел. Козелът, върху когото падаше първият жребий, биваше заколван като жертва за народа. Този козел беше символ на Христос. Свещеникът трябваше да внесе кръвта му вътре зад завесата и да помаже омилостивилището. Така той в качеството си на посредник вземаше символично всички натрупани грехове през годината върху себе си. След това трябваше да положи ръце върху втория козел и да изповяда всички грехове и престъпления на народа, така символично предаваше греховете на козела. След това козелът биваше отвеждан и пускан в пустинята. Чак когато вторият козел биваше изпратен, народа се считаше за свободен от товара на греха. Този козел беше символ на сатана, виновникът за греха.
    Чрез тези важни действия, в деня на умилостивението, на народа трябваше да бъдат предадени значителни уроци. В лицето на жертвите за грях през цялата година, Бог показваше, че на мястото на грешниците е приел една заместническа жертва. Разбира се кръвта на животното не можеше да извърши пълно примирение, то беше само символ. Греховете само се натрупваха в светилището. Чрез кръвната жертва грешникът разбираше авторитета на закона, познаваше вината на своето престъпление и доказваше вярата си в Един, Който щеше да вземе греховете на света. Той обаче не беше още напълно оправдан от проклятието на закона. На великия умилостивителен ден грешникът се освобождаваше напълно от своята вина.

НЕБЕСНОТО СВЕТИЛИЩЕ

    Земното светилище беше построено от Мойсей според образеца, който Бог му беше показал на планината. Двете святи помещения бяха “образ на небесните неща”. Христос, нашият велик първосвещеник е “служител на светилището и на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек”. (Евр.9:9,23, 8:2) Апостол Йоан видя във видение небесния храм, той видя седем огнени светила, златния олтар, показа му се Светая светих, където беше ковчега с Божия закон. “И отвори се божия храм в небето и видя се в храма ковчега на Божия завет” (Откр.11:19). Този небесен храм, който е обиталище на Царя на царете, където хиляди по хиляди му служат и десетки хиляди по десетки хиляди стоят пред Него, (Дан.7:9) чиято слава изпълва храма, където серафимите покриват лицата си, не можеше да бъде представен от никоя земна постройка. Земното светилище със своите служби трябваше да предаде важни уроци за светилището и службата, която се извършва в небето за спасението на човеците.
    След възнесението си на небето, нашият Спасител трябваше да приеме своята служба на Първосвещеник. Апостол Павел казва: “Защото Христос влезе не в ръкотворено светилище, образ на истинското, но в самите небеса, да се яви вече пред Божието лице за нас”. (Евр.9:24) Както символичната служба в Стария завет се състоеше от две части, ежедневна и годишна, така и службата на Христос в небесното светилище се състои от две части.
    В ежедневната служба свещеникът поръсваше от кръвта на жертвата за грях в Светая. Това също извърши Христос при своето възнесение в небето пред Бога, като принесе там своята кръв за покаяните грешници. Тази кръв освобождава грешника от проклятието на закона, но все още грехът не е окончателно заличен. Той остава натрупан в светилището до заключителната помирителна служба, подобно на земното светилище.
    Във великия ден на близкия съд, мъртвите ще бъдат съдени според “делата си по написаното в книгите”. (Откр.20:12) Тогава чрез силата на изкупителната кръв на Христос греховете на всички истински покаяни ще бъдат заличени. Символично това дело беше представено в Стария завет чрез специалната служба в деня на умилостивението. Както образно в този ден всички грехове на народа се занасяха в пустинята, така и греховете на всички покаяни грешници ще бъдат окончателно отстранени. Тогава върху сатана, първопричинителя на греха, ще падне окончателното наказание за всички грехове. Така приключваше и символичната земна служба за очистване на светилището, като накрая греховете се възлагаха върху главата на отпущаемия козел.
    По този начин ежедневно чрез службите се проповядваше на народа Израил великата истина за смъртта и изкупителното дело на Христос. Веднъж в годината мислите им биваха насочвани към бъдещите крайни събития на великата борба между Христос и сатана, когато ще стане действителност пълното очистване на Вселената от всички грехове и грешници.
    След като жертвената служба, която трябваше да сочи на Христос, беше преустановена с Неговата кръстна смърт, очите на хората се насочиха към истинската жертва, която носи греховете на света. Земното светилище престана, защото символът срещна своето изпълнение. Сега ние можем да гледаме на Исус, който е “Посредника на Новия завет”. “… Христос обаче дойде като първосвещеник на бъдещите добрини, влезе в по-голямата и по-съвършена скиния, не с ръка направена … и чрез Собствената си кръв придоби за нас вечно изкупление.” (Евр.12:34, 9:8-12) “Затова може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайства за тях.” (Евр.7:25)

ОЧИСТВАНЕ НА НЕБЕСНОТО СВЕТИЛИЩЕ

    Отговорът на този въпрос даден в Дан.8:14 ни довежда до най-големия пророчески период в Библията - 2300 денонощия. Това е решителната и върховна точка на пророчеството. Непосредствено следващият пасаж Дан.8:15-17 показва, че самият Данаил не е разбрал видението и ангел Гавриил трябва да му го обясни.
    “И когато аз, Данаил видях видението, поисках да го разбера... и чух човешки глас, който извика...:Гаврииле, направи тоя човек да разбере видението...”
    При внимателно изучаване на пророческото време в Библията ще достигнем до едно интересно откритие, винаги когато става време за пророческо време “дни” това са всъщност действителни години, един пророчески ден е равен на една действителна година. От къде разбираме това ? “Защото Аз определих годините на беззаконието им да ти бъдат съответствено число дни - триста и деветдесет дни, така ще носиш беззаконието на Израилевия дом. И като навършиш тия, тогава легни на дясната си страна и носи беззаконието на Юдовия дом четиридесет дни; по един ден ти определих за всяка година.” (Езекил 4:6) “Според числото на дните, през които съгледахте земята, четиридесет дена, всеки ден за една година, четиридесет години ще теглите поради беззаконията си, и ще познаете какво значи Аз да съм неблагоразположен.” (Числа 14:34) Следователно става въпрос за един период от 2300 действителни години. Ако открием началната дата на този период ще разберем и времето на очистване на небесното светилище.
    До края на 8-ма глава ангелът не дава никакви обяснения за този период. В Данаил 9 глава се разказва за повторното посещение на ангел Гавриил в резултат на пламенната молитва на Данаил - Дан.9:21-23:
    “Дори още като говорех в молитвата, мъжът Гавриил, когото бях видял във видението по-напред, като летеше бързо се приближи до мен около часа на вечерната жертва. И вразуми ме като говори с мене казвайки: Данаиле, сега излязох да те направя способен да разбереш. Когато ти почна да се молиш заповедта излезе и аз дойдох да ти кажа това, защото си възлюблен; за това размисли за работата и разбери видението.”
    Първите думи на ангела показват целта на визитата му. Той идва за да довърши обясненията на пророческото видение от Дан. 8 гл. и започва оттам, където е прекъснал тълкуванието - Дан.9:24:
    “Седемдесет седмици са определени за людете ти и за светия ти град, за въздържане на престъплението, за довършване греховете и за правене умилостивение за беззаконието, за да се запечата видението и пророчеството...”
    За да обясни 2300 денонощия ангелът използва нов пророчески период - 70 седмици. Както ще видим по-нататък това е едно импозантно пророчество, свързано с идването на Месия - Христос. Текстът гласи:” 70 седмици са определени”, в оригинала в смисъл на “отрязани” от по-големия период: 

                                                           2300 години

           70 седмици =
              490 години

|---------------------------|-------------------------------------------------------------|

    В Дан.9:25 е посочена началната точка на 70-те седмици и следователно и на големия период от 2300 денонощия.
    “Знай, прочее и разбери, че от излизането на заповедта де се съгради изново Ерусалим до княза Месия ще бъде седем седмици и 62 седмици; ще се съгради изново, с улици и окоп, макар и в размирни времена.” (Дан.9:25).
    В този стих се казва: “От излизането на заповед да се съгради изново Ерусалим”. Ерусалим лежеше в развалини. Той беше опустошен от Навуходоносор II. Сега в историята трябва да открием някакъв указ за възстановяване на Ерусалим.
    Развитието на археологията допринесе твърде много за удостоверяване на библейските факти и събития. При Наполеоновата експедиция в Египет бе открит Розетният камък и дешифрирането му от Шамполион се оказа ключ за разчитане на древните надписи. За изчисляване на 2300 денонощия спомогна Птоломеевият канон, който представлява хронологически списък на царете на Вавилон, Персия, Гърция и Рим.
    Древната история отбелязва три декрета свързани с делото на еврейския народ: Кир в 537 г. пр. Хр., Дарий I в 520 г.пр.Хр. и Артаксеркс Лонгиман в 457 г.пр.Хр. Трите указа са сумирани в Ездра 6:14
    “Те градиха и свършиха според заповедта на Израилевия Бог и според указа на персийския цар Кир, и Дарий, и Артаксеркс.”
    Но първите два засягат само реставрирането на храма, а пророчеството говори за възстановяването на Ерусалим. Третият указ е търсеният от нас, защото чрез него се дава пълна автономия на еврейската държава и се възстановяват религиозните и граждански права на евреите. На Ездра му се дава обширна власт, той създава администрация и назначава управници и съдии.
    И така, най-големият пророчески период на Библията започва от 457 г. пр.Хр.

457 г.пр.Хр.                                         2300 години                                   1844 г.сл.Хр.

   |--------------------------------------------------------------------------------------|

Декретът на Артаксеркс е издаден през пролетта на 457 г.пр.Хр. но влиза в сила през есента на същата година, защото Ездра е пътувал четири месеца от Вавилон до Ерусалим, и вероятно е обнародвал правата си на великия празник на омилостивението в 10-я ден на седмия месец тишри. Но има още едно основание за отчитане на периода от есента на 457 г.пр.Хр. В Дан. 9:25 се предрича, че до княза Месия т.е. до Христос ще изтекат 69 пророчески седмици. “Месия” от еврейското - “Машиях”, означава “Помазаник” (свещеник, цар). Това е едно от най-вълнуващите пророчества на Св.Писание. Даниил предсказва, че дългоочакваният Спасител щеше да се появи на точно определено време. Исус Христос бе помазан при кръщението Си през есента на 27 г.сл.Хр - Деян.10:38:
    “Исус от Назарет, как Бог Го помаза със Св.Дух и сила, Който обикаляше да прави благодеяния и да изцелява всички угнетявани от дявола, защото Бог беше с Него.”
    От есента на 457 г.пр.Хр. до есента на 27 г.сл.Хр. са точно 69 пророчески седмици, както се посочва в пророчеството. Този факт е второто ни основание за отчитане периода от есента, а не от пролетта на 457 г.пр.Хр.
    И така, като отчетем цели 2300 години от есента на 457 г.пр.Хр. стигаме до есента на 1844 г.сл.Хр.
    Съгласно принципа ден-година 70-те символични седмици, т.е. 490 пророчески дни, представляват 490 действителни години. 490 години бяха определени за еврейския народ, във връзка с тяхната специална роля в Божия план т.е. до отпадането на еврейския народ като богоизбран с особени привилегии оставаха още 490 години. Израилевият народ щеше да препълни чашата на беззаконията си с отхвърлянето и разпъването на Христос. Да се запечата пророчеството означава да се потвърди. Изпълнението на пророчеството за идването на Месия щеше да бъде гаранция за точното изпълнение и на пророчеството за 2300 денонощия. 70 седмици са разпределени на три части: 7+62+1=70 седмици.
    В първите 7 седмици или 49 години се завърши възстановяването на църква и държава в Ерусалим и Юдея. Според Придо това е станало в 15 година на Дарий Нот. Краят на 62 седмици или 434 години ни довежда до кръщението на Христос в 27 г.сл. Хр. Обаче съгласно Лука 3:23, Христос е бил на около 30 години при кръщението Си. Несъответствието се дължи на грешка в християнското летоброене. То е основано от римския монах Дионисий Екзигус в 6-ти век сл.Хр. Той допуснал грешка от около 4 години. За това в 27 г. Христос е бил на 30 години!
    Последната пророческа седмица е разделена на две части по 3,5 години - Дан.9:26,27:
    “И подир 62 седмици Месия ще бъде посечен и не ще има кои да Му принадлежат; и людете на княза който ще дойде ще погубят града и светилището, и краят му ще го постигне чрез потоп; и до края на войната има определени опустошения.
    И Той ще потвърди завет с мнозина за една седмица, а в половината на седмицата ще направи да престанат жертвата и приносът. И един който запустява ще дойде яздещ на крилото на мерзостите, и гняв ще се излее върху запустителя до определеното време.”
    Изразът “завет с мнозина за една седмица” се отнася за юдеите като богоизбран народ. В средата на пророческата седмица стана погубването на Месия. Христовата публична работа започва от кръщението Му в есента на 27 г. и трае до разпятието Му в пролетта на 31 г. Тогава символичните жертви се прекратиха, защото Сам Христос се пожертва.
    Още 3,5 години ерусалимските власти толерират апостолите и с убиването на Стефан, първият християнски мъченик, в 34-та година сл.Хр., еврейският народ бива отхвърлен като заветен Божий народ. Спасението се предлага вече на езичниците, започва така нареченото време на езичниците, т.е. на световното християнство. Времето на езичниците се простира от 34 г.сл.Хр. до 1844 г. когато започва съдът. Това е краят. И за да дообясним ст.27 трябва да кажем, че в 70 г.сл.Хр. римляните разрушиха Ерусалим и храма и изпълниха пророчеството. “Потоп” в смисъл на силата на потоп ,заливане, смазване, затрупване. Но съгласно пророчеството и самият разорител щеше по-късно да бъде унищожен. Наистина удивително е това пророчество! То предсказва точната дата на кръщението и разпятието на Христос.

Ето и пълната схема на пророческите периоди:

                                                              2300 години

                                                 31г.сл.Хр.

457 г.пр.Хр.           27г.сл.Хр.       |             34г.сл.Хр.                                  1844г.сл.Хр

|------------------------|------------|-------------|----------------------------------------|

7 седм. + 62 седм.                   1 седм.
= 69 седм. = 483 год.              = 7 год.

ВРЕМЕТО НА НЕБЕСНИЯ СЪД

      Така на пророка беше представено във видение великия и тържествен ден, когато характерът и животът на всеки един ще премине пред Великия съдия на целия свят. Бог, първопричината на всяко съществуване ще председателства съда. Като служители и свидетели ще присъстват святи ангели.
   “Гледах в нощните видения, и ето, Един като Човешки Син идеше с небесните облаци и стигна до Стария по дни; и доведоха го пред Него. И Нему се даде владичество, слава и царство, за да Му слугуват всичките племена, народи и езици. Неговото владичество е вечно владичество, което няма да премине, и царството Му е царство , което няма да се разруши.” (Дан.7:13,14)
    Тук описаното идване на Христос не е Неговото пришествие на земята. Той идва пред Стария по дни в небето, за да приеме власт, слава и царство, което Му се дават при завършване на Неговото дело. За това идване, а не за пришествието е предсказано в пророчеството, че ще стане след изтичане на големия период от 2300 години. Нашият Велик Първосвещеник влезе в Светая светих на небето, и там се яви пред Бога, за да извърши последните дела на Своята служба за човеците, да извърши делото на изследователния съд и да издейства умилостивение на всички покаяни грешници.
    В символичната служба само тия, които идваха с изповед и разкаяние пред Бога, чиито грехове бяха принесени върху светилището чрез кръвта на умилостивителната жертва, те участваха в службата на умилостивителния ден. Така и във великия ден на последното умилостивение и на изследователния съд, ще бъдат разгледани само случаите на изповядалия се и покаян Божи народ. Съдът на непокаяните е едно особено дело, отделно от него, което ще се извърши по-късно. “Защото дойде времето да се започне съдът от Божието домочадие; и ако почне първо от нас, каква ще бъде сетнината на тия, които не се покоряват на Божието благовестие?” (1Петр.4:17)
    Книгите на небето, в които стоят отбелязани имената и делата на човеците, ще определят решенията на съда. Пророк Данаил казва: “ … съдилището се откри и книгите се отвориха” (Дан.7:10) Всяко едно дело бива подложено на разследване пред Бога, всяка лоша дума, всяка егоистична постъпка, всеки неизпълнен дълг, пренебрегнати предупреждения, неизползвани случаи, упражнено влияние за добро или за зло.
    Божият закон е мярката според която се измерва живота и характера на всеки човек в съда. Мъдрецът Соломон казва: “Нека чуем краят на цялото слово: Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека. Защото, относно всяко скрито нещо, Бог ще докара на съд всяко дело, Било то добро или зло.” (Екл.12:13,14) Апостол Яков добавя: “Защото, който опази целия закон, а съгреши в едно нещо , бива виновен във всичко. Понеже Оня, Който е рекъл: "Не прелюбодействувай", рекъл е и: "Не убивай", тъй че, ако не прелюбодействуваш, а пък убиваш, станал си престъпник на закона. Така говорете и така постъпвайте като човеци, които ще бъдат съдени по закона на свободата.” (Як.2:10-12)
    Който се намери достоен в съда, ще участва във възкресението на праведните при Второто пришествие. В съда Исус ще застане като техен защитник и ще ходатайства за тях. “Дечица мои, това ви пиша, за да не съгрешите; но ако съгреши някой, имаме ходатай при Отца, Исуса Христа праведния.” (1Йоан.2:1) Срещу имената на всички, които наистина са се разкаяли за греховете си и с вяра са приели Христовата кръв като умилостивителна жертва, в небесните книги е отбелязано - прощение.
    Докато Исус ходатайства за покаяните вярващи, сатана ги обвинява пред Бога като престъпници. Големият измамник се е опитвал да ги вплете в неверието, да ги накара да изгубят доверие в Бога, да се отклонят от Неговата любов и да нарушат закона Му. Сега той сочи на доклада на техния живот, на несъвършенствата на техния характер, на всички техни грехове и претендира, че те са негови поданици.
    Исус не извинява греховете им, не ги обезвинява, но посочва на тяхното разкаяние и тяхната вяра. Той показва наранените си ръце и се застъпва за тях, да бъдат простени. Христовото посредничество за човеците в небесното светилище е също толкова съществено в спасителния план, колкото и Неговата смърт на кръста. Спасението на човека струва неизмерима цена на небето, но принесената жертва отговаря напълно на изискванията на Божия закон.

ВЕЛИКИЯТ УМИЛОСТИВИТЕЛЕН ДЕН

    Ние живеем във времето на великия умилостивителен ден. Всички които желаят да запазят имената си в книгата на живота, трябва сега да смирят душите си, сега е времето за истинско покаяние. Трябва да се извърши един дълбоко проникващ, съвестен изпит на сърцето. Лекомисленият дух, който така много християни по име проявяват, трябва да бъде премахнат. Делото на приготовлението е лично. Благочестието и чистотата на един не могат да заменят липсата им в друг.
    В небесното светилище съдът се извършва сега. Скоро, никой не знае кога, ще се премине от мъртвите към случаите на живите. Във величественото присъствие на Бога ще бъде изследван и нашия живот. Привърши ли изследователния съд, това означава, че участта на всички живи и мъртви е определена. Благодатното време за покаяние и спасение е свършило. Тогава Бог ще заяви: “Който върши неправда, нека върши и за напред неправда; и който е нечист, нека бъде и за напред нечист; и праведният нека върши и за напред правда, и светият нека бъде и за напред свет. Ето, ида скоро; и у Мене е наградата, която давам , да отплатя на всекиго, според каквито са делата му.” (Откр.22:11,12)
    Тогава праведните и безбожните още ще живеят със своето ежедневие, ще садят и ще градят, ще ядат и ще пият и съвсем няма да разберат, че в небето е изговорено едно засягащо ги неотменимо решение от светилището.
    В символичната служба първосвещеникът, след като беше издействал умилостивение за Израил, излизаше вън и благославяше обществото. Така и Христос след привършване на Своята посредническа служба ще дойде, за да благослови Своя очакващ Го народ и да му подари вечен живот. “Така и Христос, като биде принесен веднъж, за да понесе греховете на мнозина, ще се яви втори път, без да има работа с грях, за спасението на ония, които Го очакват.” (Евр.9:28)