В какво се състояло провинението на първата
човешка двойка? Възможно ли е един забранен плод
да донесе толкова тежки последици? Нима Бог е
толкова жесток? Не! Колко нежно Той се обръща към
Адам след грехопадението: "Адаме, къде си?"
(Бит.3:9). Човече, къде си? Защо не ме търсиш? Защо
стоиш отчужден от Мен? Много преди да попитаме
Бога къде е, Той нас е питал! Голямото провинение
на първите хора не се е състояло толкова в
яденето на забранения плод, колкото в
последвалото го решение да живеят изолирано от
Бога, да скъсат връзките си с Него. Сега вече Той
не им е нужен и появата Му внася само объркване и
смут. Този въпрос: "Къде си, човече, защо бягаш
от Мен?" с горест и болка се повтаря на много
места в Писанието: "Чуйте, небеса, и слушай,
земльо! Господ говори: Синове възпитах и
отгледах, но те отстъпиха от Мен. Волът познава
стопанина си и оселът яслите на господаря си, но
Израил не знае. Людете Ми не Ме разбират!"
(Ис.1:2,3) "Защото две злини сториха Моите люде:
оставиха Мене, източника на живата вода, и си
направиха ровове, ровове разпукнати, които не
могат да държат вода!" (Ер.2:13) Колко хора и
досега отместват погледа си от Бога, от Източника
на живота, и търсят в този свят други източници за
задоволяване на висшите потребности на човешкия
дух! За Бога няма място в нашите планове, Той е
изместен от ежедневните проблеми, от децата, от
парите, от професията, от пенсията, от алкохола,
от удоволствията, от разврата - от безброй много
неща, които не могат да задоволят нуждите на
човешката душа. И като резултат тя започва да
боледува, да деградира. В Свещеното писание
грехът в повечето случаи се представя като тежка
морална болест, обхванала цялото човечество и
предаваща се по наследство (Пс.51:5). "Сърцето е
измамливо повече от всичко и твърде болно, кой
може да го познае?" - пита пророк Еремия (Ер.17:9).
Грехът
внася хаос в чувствения свят, там където са
най-нежните струни на човешката душа. Оттам
метастазите плъзват и към
интелектуално-мисловната дейност: "Защото
отвътре, от сърцето на човеците излизат зли
помисли: прелюбодейства, блудства, убийства,
кражби, лихоимства, лукавства, коварство,
похотливост, поглед лукав, хулене, гордост,
безумство" (Марко 7:21,22). Грехът нанася
поражения и върху съвестта - този тайнствен Божи
глас в човека. "Защото съвестта ми в нищо не ме
изобличава, но с това не съм оправдан..." - пише
апостол Павел до коринтяните, имайки предвид
житейския си опит. Когато е гонил християните,
когато ръцете му са били оплискани с кръв,
съвестта не само че не го е осъждала, но
одобрявала всичките му жестокости. В Писанието
се говори за "прегоряла съвест" (1Тим.4:2),
"осквернена съвест" (Тит1:15), "лукава
съвест" (Евр.10:22). Най-трагичното обаче е, че
грехът парализира човешката воля: "Защото,
според вътрешното ми естество, аз се наслаждавам
в Божия закон; но в телесните си части виждам
различен закон, който воюва против закона на ума
ми, и ме заробва под греховния закон, който е в
частите ми. Окаян аз човек! Кой ще ме избави от
тялото на тая смърт?" (Римл.7:22,24). Човекът е
неспособен да осъществява доброто, той може само
да мечтае за него. И когато дойде моментът на
решението да се следва добрият път, да се
вслушаме в пробудения глас на съвестта, тогава се
установява, че сме стегнати в стоманени
прегръдки и нямаме сили да сторим това, което
искаме. Колко алкохолици в този свят издигат глас
към Бога да им помогне, защото се чувстват
неспособни да се откажат от порока? Колко хора се
валят в калта, измъчени и неудовлетворени, но
неспособни да се изправят на краката си? Колко
копнеят да променят посоката на живота си, но
нямат сили да го сторят? На фона на тази трагедия,
на тази обреченост, какво трябва да направи Бог?
Да наказва ли? Сам Той ни пита: "Защо да ви бия,
когато се бунтувате? Защото всяка глава е болна и
всяко сърце изнемощяло: от стъпалата на краката
до главата няма в тялото здраво място, но струпеи,
синини и гнойни рани, които не могат де се
изстискат, превържат или омекотят с масло?"
(Ис.1:5,6). Не, Бог не иска да наказва, Неговото сърце
не би позволило да "бие" страдащите Свои
създания! На болния човек му е нужно лечение, а не
обвинение и наказание!
"Гледах в нощните видения и ето, Един като
човешки син идваше с облаците и стигна до Стария
с дни, и Го въведоха пред Него. И Му се даде власт и
слава, и царуване, за да Му служат всички народи,
племена и езици: властта Му е вечна и няма да
премине, и царството Му няма да се разруши." (13 и
14 стихове)
Човешкият
Син е Господ Исус Христос. Чрез чудото на
въплъщението Той навлезе в проблемите на
страдащото човечество, срасна се с тях.
Преминавайки през всички парещи болки на
заболялата човешка душа и споделяйки ги с нея,
Той успя да й предложи две неща: изцелителна сила,
която апостолите нарекоха Божия благодат и мир,
идващ от очистването на човешката съвест от
"мъртвите дела на греха" (Евр.9:14). И наистина,
кой може да утеши пробудилата се съвест? Колко
трагедии е предизвикала! Колко хора слагат край
на живота си, подгонени от обвиненията й? Кой е в
състояние да ги успокои? Кой има тази власт да
смъкне товара на обременената ни съвест? Само
Един - Исус Христос! Той може да го смъкне, защото
самият Той го пое: "Той наистина понесе нашата
печал, и със скърбите ни се натовари...Наранен бе
заради престъпленията ни, бит биде заради
беззаконията ни. Наказанието бе на Него заради
нашия мир и с Неговите рани се изцелихме."
(Ис.53:4,5) "Човешкият Син дойде да потърси и спаси
погиналото." (Лука 19:10)
Пророчеството обаче ни открива, че Неговото дело,
започнато на земята, продължава и на небето.
Какво още трябва да се направи? От какво още се
нуждае болният човек? Нека да си представим, че
разбойникът на кръста, който се обърна към Исус и
получи опрощение, и майката, чийто син е убил, са
спасени. Как ще живеят заедно? Как ще се гледат в
очите? Няма ли пробудилата се съвест на бившия
разбойник, сега вече чувствителна и фина,
непрекъснато да му припомня греха? Няма ли да се
чувства нищожество? Няма ли непрекъснато да се
срамува? А възможно ли е майката да го приеме като
равен, като такъв, който никога не е съгрешавал?
Няма ли неговото присъствие винаги да й напомня
преживения ужас, няма ли да си представя
окървавения труп на своето дете, отчаяните
писъци за помощ? Какъв рай би било това? Има и още
един проблем: "Защото цялото създание с
нетърпение очаква откриването ни като синове
Божии" (Римл.8:19). Непадналите в грях светове ни
съжаляват, съчувстват ни, но не са в състояние да
ни приемат като равни! Виждайки всички наши
недостатъци, те не могат с категоричност да кажат
кой наистина е Божи син. Раят наистина би бил
такъв и за хората, ако се виждат достойни и чисти
в собствените си очи, в очите на съчовеците си и
чисти в очите на непадналите в грях същества. В
последния Си разговор със Своите ученици Исус им
казва: "Отивам да ви приготвя място и когато
отида и ви приготвя място, ще дойда пак и ще ви
взема при Себе Си, щото, където Съм Аз, да бъдете и
вие" (Йоан 14:2,3). "В дома на Отца Ми има много
жилища" - в небесната Вселена никога не може да
настъпи жилищен недостиг. Но от нравствена
гледна точка простеният грешник се чувства сам
сред свои. И за да бъде щастлив, за да възприеме
рая като роден дом, за да се чувства като частица
от общата хармония, той трябва да се вижда чист в
собствените си очи и чист в очите на другите; без
да се заглушава неговата съвест, чрез
достойнствата на Божия син да има съзнанието на
същество, което никога не е съгрешавало. Именно в
това се състои голямото дело на съда, представен
в пророчеството на Даниил. "Защото Отец
благоволи в Христос да се всели съвършената
пълнота и чрез Него да примири всичко със Себе Си
- и земните и небесните! (Кол.1:19,20)
< НАЗАД >
<
НАПРЕД > |
