ДО УТРОТО НА ВЕЧНОСТТА
(коментар върху кн. "Даниил" 12:4-13)

Завърши и последното, четвърто поред пророчество в книгата на Даниил. То бе посветено изключително на страданията на Божия народ. Думите на ангел Гавриил пренесоха пророка през вековете, като му показаха как светът ще се настройва срещу верните на Бога хора, как ще ги охулва, оклеветява, гони, измъчва и убива. С цялата си същност Даниил почувства правотата на думите на апостол Павел, записани шест века по-късно: "...защото за показ станахме на света, и на ангели, и на човеци...До този час и гладувахме, и жадувахме, и сме голи, и сме бити, и се скитаме, и се трудим, като работим с ръцете си; като ни укоряват - благославяме; като ни гонят - търпим; като ни хулят, молим се; станахме като измет на света, измет за всички до днес" (1Кор.4:9-13). Той видя многобройните проявления на страшната сила на злото, под чиято демонична власт служат и се прекланят царе, хора, народи, свят. Колко беззащитна на пръв поглед е малката група от хора, решили да следват Исус пълно, да Му бъдат верни както в големите, така и в малките неща! Колко напразно изглежда тяхното дело, с каква лекота вълните на злото го разрушават и разпиляват, а после го помитат и обричат на забвение! Но, о, чудо! Точно тогава, когато сатанинските сили са победили и само скромни черни кръстове, издигнати над незнайни гробове, отбелязват героичното дело в името на Бога, то внезапно възкръсва! Онова, което е изглеждало напразно, дава плод, превръща се в пламенен призив към човечеството да преразгледа вярата си, да потърси Бога с цялото си сърце, да отхвърли заблудите и да прескочи сковаващите го традиции, напрягайки цялата си енергия, за да постигне непостижимото. Във великото противоречие от героичната смърт възкръсва възвисен живот, от гибелта - воля за възход към безкрайното; защото от случайния успех и от лесно постигнатото се възпламенява само честолюбие, но нищо не извисява по такъв начин сърцето, както гибелта на един човек в борбата срещу непобедимата свръхсила на злото.

"Ако житното зърно не падне в земята и не умре, то остава само; ако ли умре, принася много плод." (Йоан 12:24). С трескаво вълнение старческата ръка дописва последните думи - най-свидните, говорещи за тържеството на доброто, за това, че любовта е по-силна от смъртта; говорещи за наградата на онези, презрените и отхвърлените, онези, за които светът не бе достоен. Облечени в светлинната дреха на богоподобието, сега те светят и със своя блясък отбелязват началото на вечността, утрото на вечния ден за планетата Земя. Кога ще дойде този ден? Кога Божият народ ще бъде освободен и спасен? Пророчеството беше указало, но Даниил иска да научи още подробности, жадно иска да предвкуси началото на вечността. Ще удовлетвори ли Господ тази неизказана молба?

"А ти, Данииле, затвори думите и запечатай книгата до последното време, когато мнозина ще я изследват и знанието ще се умножава." (4)
          Макар че ангелът казва на пророка да "затвори думите", той му открива още два белега на последното време: изучаването на неговата книга и умножаването на знанието.
          Във времето на Реформацията Божият Дух подбужда мъже на вярата да изследват Данииловата книга. Йосиф Мейд (1586-1638) е един от първите, прекарали пътя за изучаване на пророчествата. Други тълкуватели, начело с Томас Годвин (1600-1680), схващат, че в пророчествата е описана папската институция. Стойностни разработки в това направление прави големият учен Исак Нютон (1642-1727), който излага идеите си в книгата "Наблюдения върху пророчествата на Даниил и Откровението". Но истина е, че чак в началото на ХIХ в. започва изследването на най-трудните места - видението за 2300 денонощия, за което пророкът получава специална поръчка да го запечата допълнително (Дан. 8:26). Днес са неясни само някои детайли в изпълнението на 42-45 стихове от 11 глава - нещо, което недвусмислено сочи, че се намираме в края на последното време. А какво да кажем за епохалните открития в областта на науката, за това бурно, лавинообразно развитие на научното познание? Нещо обикновено станаха атомните електростанции, синхрофазотроните, лазерите, изкуствените бъбреци, автоматичните заводи, електронноизчислителните машини, извършващи десетки милиони операции в секунда, свръхзвуковите самолети, батискафите, слизащи на километрови дълбочини в моретата и океаните, радиоприемниците с големина на пощенска марка, цветната телевизия, междузвездните кораби, пронизващи космоса...Достатъчно е да се направи сравнение между битките в древността и войните днес, и ще се види огромният скок на човечеството в научното мислене. До края на ХIХ в. войните се водят по начин, твърде сходен с този, по който са воювали Александър Велики и Юлий Цезар. Разликата е била само в употребата на барута. Но опитайте да ги съпоставите с операцията "Пустинна буря". Не е възможно да се направи никакво сравнение! В продължение на повече от две хиляди години човечеството е правело плахи крачки в дебрите на неизвестното, малко неща са били откривани в продължение на векове, а днес всеки ден ни смазва с потока нова информация за света около нас. Един лекар, за да поддържа своето професионално равнище и да бъде в крак с времето, трябва да прочита около 100 хиляди страници медицинска литература, изпълнена с новите открития през годината. Може ли това да се сравни с трудовете на Хипократ и Авицена, считани векове наред за последното достижение на медицинската наука? За съжаление скокообразното развитие на познанието не съответства на нравственото равнище. Човечеството става по-информирано, но не и по-добро. Това вещае голямата криза, в която модерният човек бързо навлиза: разруха в обществото и природата. Мнозина тълкуватели считат, че стихът говори за умножаване на знанието относно Данииловата книга, но то не би могло да се умножава без историческите изследвания, без археологията - тази нова наука на ХХ век. Затова ние възприемаме, че стихът посочва и развитието на познанието като цяло - нещо, което действително се възприема от целия свят като едно истинско чудо.

"И когато погледнах аз, Даниил, и ето, стояха двама други, единият на брега отсам реката, а другият на брега оттам реката. И единият рече на облечения в ленени дрехи човек, който бе над водата на реката: Докога ще се чака за края на тези чудеса? И чух облеченият в ленени дрехи човек, който бе над водата на реката, когато издигна десницата си и левицата си към небето и се закле в Оня, Който живееше до века, че това ще бъде след време, времена и половин време и че всичко това ще се изпълни, когато ще са свършили да смажат силата на светите люде." (5-7)

Видението завършва така, както започва. Даниил се моли за съдбата на своя народ. Той не може да намери покой, докато не разбере Божията воля. Сам Господ Исус Христос, великият княз Михаил, идва да му открие тайните на мрака и да го въведе в утрото на вечността. За миг се скъсяват огромните междугалактични пространства и пророкът се озовава в света на Божието битие, на няколко крачки от "Онзи, Който е, Който е бил и Който ще бъде." Той не може да издържи на вида на Неговата слава. Ангел Гавриил се притича на помощ да го подкрепи, но Даниил е крайно изтощен. И тогава Михаил смъква дрехата на Своята слава, доближава се до пророка, прегръща го и го целува (виж Даниил 10:16). С този човешки израз на любовта, с това приближаване на Бога до простосмъртния човек започна видението за Божия народ. Сега отново пред погледа на Даниил застават двамата: облеченият с ленените дрехи - с дрехите на свещениците и първосвещеника - Михаил (Господ Исус Христос) и ангел Гавриил. Сега тяхната слава не му действа така убийствено и той спокойно може да ги съзерцава. Всъщност Даниил вкуси нещо от утрото на вечността. Вечността, в която Божият народ ще застане между своя Спасител, Господ Исус Христос, и небесните същества, които са го наблюдавали, окуражавали, страдали заедно с него и бдели над сатанинските внушения.

< НАЗАД >           < НАПРЕД >