ХРИСТИЯНИ СРЕЩУ ХРИСТИЯНИ
(коментар върху кн. "Даниил" - 11:21-38)

"И вместо него ще се издигне един нищожен човек, на когото не ще отдадат царска почит, но той ще дойде във време, когато са спокойни, и ще завладее царството чрез ласкателство." (21)

В 20 стих се визира управлението на римския император Октавиан Август (31г.пр.Хр. - 14 г.сл.Хр.) и е съвсем естествено предположението, че 21 стих сигурно говори за следващия император - Тиберий (14-37). В полза на това становище тълкувателите обикновено цитират изказванията на историка Тацит, описващи Тиберий като лицемерен и коварен човек. Но новите изследвания показват нещо съвсем друго. Тацит несъзнателно се е подвел от управлението на император Домициан и е наложил неговия образ върху Тиберий. Разполагаме със сигурно установени факти, че първите години на Тибериевото управление са преминали в пълно съгласие между принцепса и сената. Повлиян от идеите за република - нещо, което майка му не могла докрай да унищожи - той не приемал никакви нови титли и пълномощия. Титлата император не влязла в състава на името му, отклонил и почетното звание баща на отечеството. Позволявал само на робите да го наричат господар. Силно се възмущавал от ласкателството и роболепието. Но обичал твърде много удоволствията и разврата. И заради тях доста охотно предал управлението на империята в ръцете на своя приятел - префекта на преторианската гвардия Сейан. Това коствало смъртта на сина му и едва не го детронирало. Вижда се, че управлението на Тиберий не подхожда на описанието в двадесетия и двадесет и първия стих. Но тогава какво да правим? Накъде да тръгнем? Нека да погледнем развитието на теологичната линия. Наслова на пророческото видение са проблемите на Божия народ сред политическите конфликти на света (Дан.10:14). По време на Тиберий изтича благодатното време на еврейския народ да бъде представител на Бога в този свят (виж Дан.9:24). От този момент във фокуса на библейското пророчество застава току-що образуваната Христова църква. Тя обаче е наднационално явление и затова нейните врагове нямат географски ограничения, тоест, и те като нея са наднационални! Според еклезиологичния принцип прерогативите на еврейския народ се прехвърлят на църквата. По същия начин и библейските пророчества, отнасящи се до еврейския народ, могат да се прехвърлят като пророчества за развитието на църквата. Но това прехвърляне на наследството и перспективите е подчинено на известни закономерности: първо - когато пророчеството говори за еврейския народ, трябва да разбираме Християнската църква (Гал.3:7,28,29), и второ - когато се говори за враговете на еврейския народ, като "южния цар", "северния цар", Египет, Вавилон, Едом, Моав или пък се посочват реки, местности, племена, свързани с познати случки от Стария завет, не трябва да ги обвързваме с географски очертания, а да ги възприемаме като обобщени образи, като нарицателни понятия. И като вземем под внимание факта, че с притчата за наемателите на Господнето лозе, които погубили Неговите слуги, а накрая и Сина Му (Мат.21:37-43), Исус на практика прекратява пълномощията на еврейския народ, то оттук нататък трябва да се занимаваме с проблемите на образуваната от Него организация, наречена християнска църква.

Тогава кой е този нов цар, на когото "няма да отдадат царска чест", но в спокойствие и чрез ласкателство ще завладее цялото царство? Под напора на Великото преселение на народите Западната римска империя е раздробена на части. В 476 г. короната на римските цезари пада от главата на Ромул Августул - акт, който слага край на Римското господство. Но след като преселническите вълни позатихват, се появява нова политическа сила - християнската църква в Рим. Чрез своята далновидна политика и чрез удивителната си способност да влиза под кожата на варварските крале, тя съумява да наложи своя авторитет на духовен и политически водач на целия западноевропейски свят. Според пророчеството отличителните особености на нейното управление са две. През цялото Средновековие тя е имала претенции за господство, но никога не е искала да гледат на нея като на император или цар, защото като духовна институция би трябвало да стои над светската; винаги е била принуждавана да прави мили очи на кралете и помазаните от нея императори, за да осъществява целите си. Като царство е била "нищожно", защото никога не е имала на разположение голяма войска и никога не се е разполагала на голяма територия. Силата й се е криела в нещо съвсем друго - в духовното въздействие, което е упражнявала върху народните маси.

"И със силата на потопа ще бъдат пометени и строшени пред него, да! Още и сам Вождът на завета. И след като сключи с него съюз, ще постъпва измамно, защото ще се възкачи и ще вземе връх с малко люде." (22,23)
          Тук са очертани трите посоки на действие на новия цар. Той ще помете някои, които пророчеството не наименува, считайки ги за познати. Такива могат да бъдат само представители на Божия народ, тъй като те стоят в центъра на пророческото видение. Новата политическа институция ще се превърне в истински потоп за верните Божии люде. Второто действие е насочено срещу "Княза на завета" - Господ Исус Христос. Той ще бъде детрониран, авторитетът Му - заличен. Третото действие е насочено към осъществяване на съюзи с "него". Местоимението показва, че "той" също би трябвало да ни е известен. Според стих 21 "него" се отнася за Октавиан Август, основателя на римския принципат, на императорската институция. Това означава, че новият цар ще се опитва да угодничи и да ласкае кралете и императорите, докато ги покори. Подхождат ли тези изказвания на папската институция? Да! Най-жестоките гонения са били предизвиквани от нея. С претенциите си да прощава грехове и да спасява, тя на практика обезличава Христовото спасително дело и най-вече Неговата ходатайствена служба. А що се отнася до политиката на папите, тя и досега е на такава висота, че с много малко администрация, с шепа хора, успява да дърпа нишките на световни политически събития.

"Във време, когато са най-спокойни, ще дойде в най-плодородните места на областта и ще извърши това, което не са извършили бащите му или прадедите му: ще раздели между тях грабеж, корист и имот; даже ще измисли хитростите си против крепостите, но само за време." (24)
          От 752 г., когато с помощта на папската политика Пипин Къси става крал на франките, отстранявайки предишния крал Хилперих, и за да се издигне над останалите варварски крале, получава миропомазване от папа Бонифаций заедно с титлата "крал по Божия милост", Католическата църква получава правото да поставя и да сваля корони. Тя постепенно се превръща във върховен арбитър за подялба на земи и определяне на територии, дори кралските бракове са зависели от нейното одобрение. За да поддържа обаче това владичество, папската институция е принудена да изгражда мрежа от посланици (кардинали и нунции), които да дават съвети на царете и да контролират политиката им, спазвайки принципа "разделяй и владей". И което е най-парадоксално: съвсем мирно, без никакви сблъсъци и конфликти франките предоставят на папството възможността да поставя и да сваля корони. Точно както е предсказало пророчеството.

"И ще повдигне силата си и мъжеството си против южния цар с голяма войска; и южният цар ще се повдигне на война с голяма и много крепка сила; но не ще може да устои, защото ще измислят хитрости против него. И онези, които ядат изрядните му ястия, ще го погубят; и от войската му, макар и многочислена като потоп, мнозина ще паднат убити." (25,26)

< НАЗАД >           < НАПРЕД >