МЕЖДУ  ДВЕ  СЪДБИ

Книгата на пророк Даниил стои между две съдби - личната съдба на пророка и съдбата на неговия народ. Това се е отразило както на нейното съдържание, така и на граматичната й структура. В съдържанието се наблюдават две ясно очертани линии - пророческа и историческа. За написването пък са използвани два езика - еврейски и арамейски. Това преминаване от личната драма към съдбините на един народ, а после и на цялото човечество, това прелитане през вековете и устремяване към най-вълнуващото събитие - установяването на Божието царство, очевидно създавало трудности на преводачите да намерят мястото на книгата в Библията. В навия превод - както и в "Септуагинтата" (първия превод на Библията на гръцки език - III в.пр.Хр.) и във "Валугата" (първия латински превод на Библията - IV в.сл.Хр.) - книгата "Даниил" се намира в раздела "Големите пророци" и е след книгата "Езекиил". В еврейския канон обаче "Даниил" е поставена в "Кетубим" ("Писанието), включващо книгите от "1 Летописи" до "Песен на песните", "Рут" и "Плачът на Еремия". А тези две съдби са избрани от Бога за рамка на грандиозното Му откровение, защото в тях оживяват пророческите истини, които Той иска да поднесе на народа Си.

I. С Ъ Д Б А Т А   Н А    Е В Р Е Й С К И Я   Н А Р О Д

Когато след едногодишно пътуване еврейският народ стои пред обещаната земя и Моисей изпраща съгледвачи, докладите съдържат две констатации: "Това е земя, която е изключително плодородна и в нея тече мед и мляко", но и "земя, която пояжда жителите си" (числ. 13:27,32). И двете констатации се оказват верни. Земята е естествено защитена от запад - бреговете на Средиземно море по тези места са стръмни и не позволяват акостирането на кораби. От изток я пази Арабската пустиня, но от север и юг тя е отворена за вражески армии. Това означава, че освен от преките нападения на малоазийските народи, еврейският народ ще бъде застрашен от големите конфликти в началото между Асиро-Вавилония и Египет, а по-късно между перси, гърци и римляни. Според "Второзаконие", от 28 до 30 глава, съдбата на народа ще бъде или да е "глава" - определящ фактор в политиката на Древния свят, или "опашка" - играчка в ръцете на световните империи. Неговото положение ще зависи от избора, който ще прави през вековете: дали ще се опира на Божията сила или на политическите колоси като Египет, Асирия, Вавилон.

След разпределянето на Ханаанската земя между дванайсетте племена ревността на народа бързо угасва. Постепенно се усвояват култовете на ханаанските народи - наблюдава се връщане назад към грубото идолопоклонство (Пс.106:34-38, 40). Въпреки провежданите реформи от така наречените съдии, еврейският народ твърдо поема пътя на езическите народи. В началото на ХI в.пр.Хр. теократичната форма на управление (народът се управлява от избрани от Бога хора) бива заменена с монархична от източен тип. Първият цар Саул успява да обедини дванайсетте племена и да ги накара да се чувстват като едно цяло, но във втората половина от своето царуване се проваля и предизвиква гражданска война. Царството на израилтяните става много силно по времето на Давид (1010 - 971 г.пр.Хр.), който изключително умело успява да съчетае политическите планове с вярата в истинския Бог. Израилевото царство става най-силното на Източното средиземноморие от началото на първото хилядолетие. Своя апогей то достига при царуването на Соломон (971 - 931 г.пр.Хр.). Цената на този просперитет обаче е много скъпа - чистата вяра е разменена в политиката на компромисите и дипломацията. Идолопоклонството отново е вкарано в редиците на Божия народ. И последиците не закъсняват. След смъртта на Соломон царството се разделя на две по-малки: едното обхваща две от племената - (юда и вениамин) и е наречено юдино царство (негова столица е Ерусалим), а другото обхваща останалите десет племена и е наречено Израил. Развитието им се разглежда в книгите на царете и в летописите. От тях разбираме колко бързо и двете царства поемат посока на главоломно спускане в пропастта. Виждаме ги много често да застават едно срещу друго, да плетат интриги и да се стремят коварно да си нанесат удар в гърба.

Преди да се роди Даниил, над тогавашния свят - от Арменските планини на север до границата на Етиопия на юг, от средата на Мала Азия на запад до Персийските плата на изток - е господствала Асирия. Това е най-жестоката империя, която историята познава. Векове наред нейната военна машина немилостиво опустошава една след друга околните страни, разорявайки многобройни цветущи градове и изтребвайки цели народи.

В 722 г.пр.Хр. Асирия превзема Самария - столицата на Израилевото царство - и слага край на неговото съществуване; може да звучи невероятно, но по-слабото юдино царство успява да запази своя национален състав и да устои на асирийския натиск. Този факт няма историческо обяснение. Това може да се обясни единствено с намесата на Божията сила, дошла като резултат на проведените от цар Езекия и пророк Исая религиозни реформи.

Когато Даниил се ражда (около 623 г.пр.Хр.), Асирия вече е преминала кулминационната точка на своята мощ. Всъщност тя е в предсмъртна агония, защото на сцената се появяват две нови сили: Вавилония и Мидия. Във Вавилония Набопалазар (асирийски военачалник, по народност халдеец), преминавайки на страната на вавилонците, се обявява за владетел на Вавилонското царство (626-604). На североизток мидяните вдигат бунт против асирийците. Обединените им сили успяват да устоят на асирийския натиск и да разбият непобедимите войски. В 612 г.пр.Хр. пада и столицата на Асирийското царство - гордата Ниневия.

< НАЗАД >           < НАПРЕД >