Ясно е, че отново става
дума за бляскавите победи на Александър Велики.
Като че ли още с името е била предопределена
мисията му: Александър означава "покровител на
хора" или "покровител на човек". Неговата
личност е излъчвала особен устрем. За пръв път
Александър е смаял бащините си войници, когато е
бил на тринадесет години. За почуда на всички той
успява да обязди един невероятно буен кон,
бъдещия верен Буцефал. Подарявайки му жребеца,
Филип казал: "Трябва да си търсиш друго,
достойно за теб царство, защото Македония ще бъде
много малка за тебе и не ще ти стига." Тази
върхованамбиция, този необясним устрем са най-загадъчното
в походите на Македонски. Понякога те са
предопределяли изхода на битките. Когато
македонската войска се е изправяла срещу десет
пъти по-многоброен противник или когато е
навлизала в непознати земи, дръзкият Александър
е навлизал във вражеските редици, откъснат от
собствената си армия. Уплашените му сънародници,
подгонени от по-големия страх, че ако бъде убит,
няма кой да ги спаси или върне в родината,
тръгвали да го защищават и спечелвали битката.
Обширните завоевания, неизчерпаемата енергия,
дори и лесното зарастване на раните, бляскавите
победи, с които винаги са били увенчавани и най-лудешките
му начинания напълно основателно са подтиквали
мнозина да виждат у него някаква свръхчовешка
същност. Към края на живота си Александър,
запознат с персийските нрави, започнал да се
държи като персиец. Той поискал подчинените му да
го възприемат като бог. Верните му македонски
другари при всяко влизане в двореца трябвало да
се просват на земята и да чакат, докато ги покани
да станат. Тази разпалила се гордост и
самозабрава не пожалва дори стария приятел
Клейтос, отказал да го признае за бог. Александър
го убил с копие на един пир, а после три дни горко
плакал за него. И може би е било по-добре за света,
че си е отишъл рано, че само дванадесет години е
воювал, защото гордостта поражда само жестокост
и смила човешкото съзнание. Промененият
Александър не би могъл да поднесе на света новите
разбирания за човешката свобода, идващи от
древна Елада.
Жаждата за
величие и слава не била чужда и на неговите
генерали. Познавайки ги добре, той казал преди да
умре: "Вие ще ми направите едно кърваво
погребение". И наистина, след "отчупването
на големия рог" настъпила кървава баня. Цялото
семейство на Александър Велики било изклано -
брат му Армидей, жена му Роксана, синът му
Александър. Единадесет години след смъртта на
великия пълководец вече нямало нито едно мъжко
дете, което да има някакви родствени връзки с
него. В 301 г.пр.Хр. станала решителната за съдбата
на империята битка - една от най-кръвопролитните
в древността. След нея империята се разпада на
четири части под управлението на четиримата
генерали: Касандър, Лизимах, Селевкий и Птолемей.
" И из един
от тях излезе малък рог, който порасна твърде
много към юг, към изток и към земята на славата. И
възвеличи се до небесната войска, и хвърли на
земята част от множеството и от звездите, и ги
стъпка. Възвеличи се дори до началника на
множеството и отне от него всегдашната жертва; и
святото му жилище се съсипа. И множеството беше
предадено нему заедно с всегдашната жертва
заради престъплението им; и той хвърли на земята
истината, стори го по волята си, и успя." (9-12)
Попадаме на
вече познат символ - малкия рог. Според текста той
излиза от един от четирите рога. Изследванията
обаче показват, че това е неточност на превода. Не
става въпрос за един от роговете, а за една от
четирите посоки на света. Затова не бива новата
сила да се свързва с някоя от четирите провинции
на разпадналата се империя на Александър Велики.
Дейността на малкия рог има две посоки: към
земята и към небето. Това показва, че ни се
представя сила, която има две фази на развитие: в
първата ще завоюва територии, а във втората ще
атакува авторитета на Бога и на Неговите верни
последователи. Като изхождаме от историческите
сведения, дадени в коментара на предишни видения,
се вижда, че тук е описан Рим в своите две фази:
Рим на императорите и Рим на папите.
Коментарът
за първата фаза е: "И в последните времена на
царуването им (става въпрос за четирите гръцки
провинции), когато беззаконниците стигнат до
върха на беззаконието си, ще въстане цар, жесток
на лице и вещ в коварството." (23)
Последните
години на елинизма бележат една небивала разруха.
Несъгласия, отцеубийства, разврат, жестокост,
подлост, оргии и слабоумие характеризират царете
на първенствуващото царство на Селевкидите.
Малките гръцки републики са в непрекъснат раздор,
безконечни войни и взаимни нападки. С една хитра
уловка, почти без битка, Рим успява да ги покори. В
196 г.пр.Хр., след като нанасят поражение на
Македонското царство, римляните обявяват
гръцките републики за свободни. Гърците твърде
лекомислено се доверяват на Рим като на защитник
на техните интереси и свободи. Това прави
възможно в 168 г.пр.Хр. Рим да нанесе съкрушителен
удар на Македонското царство. Така според
принципа "разделяй и владей" римският ботуш
стъпва на обширни земи и подчинява множество
народи. Римляните никога не са сключвали
завинаги мир. Престорено са понасяли упреци и
обиди, търпеливо чакайки решаващия момент,
когато тотално ще наложат волята си. Силният
възход на Рим започва с походите на Помпей, който
очистил Средиземно море от пиратите, укрепил се
на остров Крит и след серия от битки с хитрия
Митридат отишъл далече на изток. Забележителен
негов успех е превръщането на Египет ("на юг")
в римска провинция. А в 63 г.пр.Хр., възползвайки се
от раздорите между двамата братя Хиркан и
Аристобул - представители на две еврейски партии,
Помпей се появява в Ерусалим (в "земята на
славата"), за да разреши възникналия спор. С
цената на 12 000 жертви партията на Аристобул е
унищожена, става подчинена на Рим. Така за много
кратко време Рим разпростира господството си над
света на Библията.
"И силата
му ще е голяма, но не от своята си сила, и ще
погубва чудесно, ще успява и действа, и ще погубва
силните и святи люде. И чрез коварството си ще
направи да успее лъжата в ръката му; и ще се
възвеличи в сърцето си, и в мир ще погуби мнозина;
и ще застане против Началника на Началниците, но
ще се съкруши, не с ръка." (25,26)
Сега
погледът на пророка е преместен към втората фаза
на развитието на малкия рог. Колко точно е
описано папското господство с неговите дръзки
претенции! Методите му са отчасти тези на
езическия Рим, но далеч по-усъвършенствани.
Папството владее не чрез "своята си сила".
Винаги папската държава е била малка по
територия и никога не е имала на разположение
някаква мощна армия. Нейната сила е идвала от
кралете, които папата е коронясвал. Чрез
интердикта и изключването папството е
упражнявало небивал духовен натиск върху хората.
"Небесната
войска и звездите" са Божиите верни
последователи. "Коя е тази, която прилича на
зората, красива като луната и чиста като слънцето,
страшна като войска със знамена" (ПП 6:10). Като
сравним тази картина с описанието в "Откр."
12:1,2 се вижда, че небесните светила олицетворяват
Божия народ през вековете. Унищожавала ли е
папската система верните Христови последователи?
От инквизициите и аутодафетата, от кръстоносните
походи и кървавите кланета са загинали около 150
милиона души.
"И отне се
от Началника на небесната войска всегдашната
жертва". Думата жертва липсва в оригинала. От
"Лев."-6:9,12 се вижда, че става дума за хлебните
приношения. Чрез тях се е символизирала
постоянната посредническа служба на Исус в
светилището (виж Числ.29:2,8; Изх.30:9 и Лев.24:5,6,8). Това
е силата за прощение на греховете, която Той ни
дава ежедневно. Папството посегна и на нея. То
въведе учението за ролята на католическия
свещеник като посредник между човека и Бога.
Свещеникът трябва да изповяда човека и ако не го
стори, връзката с ходатая Христос е невъзможна.
Така в ръцете на един свещеник Католическата
църква възложи ходатайствената служба, а Исус
стана функция на неговите решения. "И святото
му жилище се съсипа" - храмовата служба,
илюстрираща Божия спасителен план, бе
окончателно задраскана от ученията на
официалното християнство. Исус бе изместен като
личен посредник от светци и изповедници. По този
начин Неговата дейност в небето бе срината в
съзнанието на хората. Функциите на върховен
свещеник се изпълняват от папата на земята и от
Дева Мария на небето.
Оказва се, че
най-дръзката проява на гордостта, най-силното
оспорване на Божия авторитет е дейността на
официалната църква на Западна Европа през
Средновековието.
< НАЗАД >
<
НАПРЕД > |
