Характерните черти на империите от източен
тип са, че духовният и материалният живот на
обществото се крепи на царската власт. Тук
съществува един строго йерархичен обществен
механизъм, в който на преден план излизат
царската власт, организацията и редът. Правата на
народа са почти нищожни. Самото понятие за закон
и право в съвременния смисъл на тези думи там не
съществуват.
Съвършено друг е животът на запад от
Персийската империя, в древна Гърция. В тази
държава силата, която крепи обществото, идва
отдолу, от единицата. Нейната постоянна и главна
цел е благоденствието на личността. В древна
Гърция за пръв път се появява идеята за личната
свобода. Голямата заслуга на гръцкия свят се
състои в това, че тази високохуманна идея той
успява да постави като основа на обществения
живот и така да даде нова сила на човешката
нравствена дейност. Смешни са изглеждали на
хората на Изтока малките полиси (общини), в които
живеели елините. С пренебрежение те гледали как
на обществени места елините се карат, спорят,
обсъждат политиката на своя временно избран
водач. Зад тези постоянни препирни Изтокът не
можел да види главния жизнен елемент, здравия
гръбнак на това ново общество - свободата.
Любовта към нея била толкова голяма, че всеки от
елините бил готов да жертва всичко заради нея. И
гръко-персийските войни по безспорен начин
доказали огромната й сила. Невероятно било, но
въпреки всичките свои усилия, въпреки своята
огромна мощ, Мидо-Персийската империя не могла да
погълне малките полиси. Демокрацията
триумфирала над монархията. Вече ставало ясно, че
Изтокът няма какво повече да предложи и че идва
времето, когато ще отстъпи място на друг.
Но свободата е нежно цвете, за което
трябва непрестанно да се полагат грижи. След
гръко-персийските войни и опиянението от
победите междуособиците отново започват да
избуяват и старите вражди между Атина и Спарта се
подновяват. Те често прерастват във войни, които
все повече и повече разстройват живота на древна
Елада. Сред тези непрекъснати сътресения обаче
изникнало нещо много вълнуващо - едно съзнание за
единството на целия човешки род. Пътят за
постигане на това единство, на тази близост между
хората била елинистичната култура. Такава
формулировка можем да открием в думите на
риторика Исократ от хвалебственото му слово към
Атина, произнесено 380 г.пр.Хр.: "Името елин
означава по-скоро човек, който дели с нас нашето
образование, а не толкова човек от навия народ".
За първи път притегателната сила на духа е по-силна
от тази на кръвта. Разединените и вечно
враждуващи гръцки полиси обаче са неспособни да
разпространят тази велика идея. Те нямат никаква
сила за подобно общочовешко начинание.
Александър Македонски е този, който проправя
пътя за разпространението на елинизма по целия
тогавашен свят. Още в V в.пр.Хр. дворецът на
македонските царе в Пела е привличал дивни дейци
на елинската култура. При един от
предшествениците на Александър Македонски -
Архелай - са живели известно време знаменитият
трагик Еврипид, живописецът Зевксис и др. Самите
македонски царе се чувствали единни по душа.
Възпитател на Александър Македонски бил
прочутият философ Аристотел.
Походите на Александър запознават
Изтока с културата на Запада. А за древния свят тя
е един забележителен връх, до който никой не е
достигал. чувството за свобода непрекъснато
обогатява човека с нови преживявания, с нови идеи
и ново мислене. От Гърция водят началото си
натурфилософията, логиката и основните принципи,
на които днес почива цялото научно познание.
Гърция е родината на театъра, драмата, трагедията,
олимпийските игри. Като обща черта на
елинистичната култура, присъща на всички научни
дисциплини, трябва да се отбележи богатството на
фактическия материал, неговото систематизиране,
солидният научен апарат. В изкуството и
религията се наблюдават три опорни стълба:
индивидуализъм, общо човечност и съчетаване на
мистичното с рационалното. Елинистичната
скулптура поразява с размерите на своите
произведения, с виртуозността на техниката си и с
умението да се предават най-сложните движения на
човешката психика. Съвременник на Александър
Македонски е Лизип - основоположник на нов стил в
скулптурата. Със своите произведения той открива
ерата на гръцкото портретно изкуство. От
скулптурните произведения на Лизип най-известни
са бронзовите и мраморните статуи на Александър
Велики и композицията, изобразяваща битката при
Граник. За разлика от историята, която счита за
решаваща битката при Гавгамела, Александър
определя за такава битката при Граник. И тук има
едно поразително съвпадение. По негова заповед
Лизип я увековечил, като излял от мед /!/ в
естествена големина двадесетте и пет конника,
спътници на Александър, които загинали при
Граник. Пак среща с медта! Какво е накарало
великия пълководец да поиска увековечаване не
чрез злато, сребро, гипс или гранит, а чрез този
метал, не знаем, но съвпадението с
Навуходоносоровия сън е повече от удивително!
От всички богове на древния свят
гръцките били най-жизнерадостни и земни. Те се
различавали от хората само със своето безсмъртие.
Това е най-слабата страна на гръцката религия. И е
съвсем естествено, че тук за първи път се появило
атеистичното мислене. Но в повечето случаи
божественост се приписвала на всичко, което
изглеждало непонятно, силно и властно. От времето
на Александър Велики божественост започнала да
се приписва и на всеки последвал го цар, а това
вече е знак, че ще трябва да се появи друга сила.
Самият Александър искал поданиците
на империята да се чувстват от една кръв. Той се
мъчел да постигне това чрез принуда. Една от
проявите на този стремеж било грандиозното
сватбено празненство, на което по заповед било
извършено бракосъчетание на видни македонски
пълководци с персийски принцеси. Сам Александър
дал пример, като взел за жена дъщерята на
победения от него персийски цар Дарий. Повече от
десет хиляди македонски войници и командири
последвали примера на царя и пълководците. След
смъртта на Александър Велики империята се
разделила. Останал обаче да съществува новият
дух на елинската култура. Гръцкият език станал
общонароден. На различни места се създали
културни центрове, от които в продължение на
десетки години излизали светли умове като Евклид,
Ератостен, Архимед, Хипарх и др.
Ж е л я з н а т а Р и м с к а
и м п е р и я (168 г.пр.Хр. - 476 г.сл.Хр.)
"И ще се издигне
четвърто царство яко като желязото понеже;
желязото строшава и сдробява всичко, така и то ще
строшава и стрива." /40 ст./
Символът е толкова
точен, че никой не може да сбърка. Само една
световна империя е наречена желязна и това е
Римската империя. Истинското политическо и
духовно единство на Европа, универсалната
история започват едва с Рим, с Римската империя.
За пръв път от един град, от един език, от един
закон тръгва решителната воля да се овладеят и
управляват народите на тогавашния свят по една-единствена,
гениално обмислена схема - господство, основано
не върху военната сила, а върху един духовен
принцип; господство, което не е просто самоцел, а
разумна организация на света. Хората, които
преследват тази цел (тук не става дума за една
личност/, са с железен характер, с железни нрави и
с железни нерви. Те презират лукса и
разюздаността и се стремят към простия войнишки
живот. Понякога са безмилостни, коравосърдечни и
неумолими. Желязната воля на римските пълководци
се предава и на техните подчинени. Във войските
цари железен ред, цялото тяло на войника е
покрито с желязо, от желязо е и неговото
въоръжение. С много хитрост, с потоци от кръв, с
непрекъснати военни походи Рим изкусно изплита
една мрежа, с която обгръща още неоформените и
духовно бездействащи нации: от царството на
мъглите Британия до жарките пясъчни пустини на
партите, от Херкулесовите стълбове до черно море
и скитските степи. Един-единствен вид управление,
финанси и военно изкуство, право, нрави и наука
владее по това време света, един-единствен език,
латинският, властва над всички езици. По
построените с римска техника шосета след
римските легиони настъпва римската култура, след
разрушителната сила върви градивният дух. Там,
където мечът е пресякъл път, езикът, законът и
моралът посяват нови семена. За първи път
европейският хаос се превръща в единен ред. Вече
се е създала нова идея за цивилизацията, за
нравственото, управлявано по морални закони
човечество.
Въпреки желязната сила на тази
империя, тя няма да бъде вечна, защото се крепи
преди всичко на силата. В религията й не се
наблюдаваме нищо ново: пак същите божества, пак
стария морал. А той е бил вече изчерпан и отдавна
пресушен от пороците. И неусетно тези пороци на
античния свят пробиват желязната преграда на
римското общество. Особено по времето на
цезарите оргиите и развлеченията са нещо съвсем
естествено. "На народа дай хляб и зрелища" -
гласи известна латинска поговорка. А когато една
империя предлага единствено хляб и зрелища, това
е сигурен симптом, че е наближил нейният край.
След вест века и половина господство (от 168 г.пр.Хр.
до 476 г.сл.Хр.) тя рухва.
< НАЗАД >
< НАПРЕД
> |
