В смутните времена
на Великото преселение на народите църквата се
издига като скала, без да отстъпи ни най-малко от
това, което смята за истина. Тази непоколебимост
й спечелва възхищението на тълпите и я запазва
през време на всички превратности, които
унищожават Римската империя. След изчезването на
държавата на готския цар Теодорих Италия се
освобождава постепенно от варварските
нашествия. Лангобардите, саксонците и славяните
са слаби племена и за римските епископи не е
мъчно да запазят града. Твърде скоро пръснатите
из целия полуостров останки от Римската империя
признават римския епископ за свой духовен и
политически господар. А Юстиниан, владетелят на
Източната римска империя, провъзгласява папата
за глава на целия християнски свят.
Римокатолическата църква с изключителна точност
отговаря на символа на глината. Подобно на
Римската империя, тя е универсална,
наднационална и способна да обедини народите.
Дава им общ език, латинския, а заедно с него и
предпоставката за интернационална култура. Тя
свързва хората чрез единна законова система, в
основата на която лежи римското право, и по
подобие на Рим ги обединява под едно здраво
централизирано управление. Но това, което в
политическата област представлява нейната сила,
в духовната област става нейна слабост и води до
разцепления и неуспехи. Крехкостта на църковната
разединеност я тласка да балансира глинената си
слабост със здравината на желязото. Тя използва
светската власт, за да сложи край на вътрешния си
разкол. Още по времето на Константин
императорският меч е използван, за да се прогонят
последователите на Арий вън от пределите на
империята. Владетелите на новообразуваните
държави си създават обичай да свикват църковни
събори, да определят участниците в тях и да им
възлагат задачи. Те осъществяват решенията на
съборите, като ги подсилват с цялата тежест на
своето политическо влияние, което служи като
световна ръка на църквата. Така от раздробената
Римска империя се появява нова сила, която има
предимно духовен характер и е наднационална, но
която се намира в непрекъсната зависимост от
силния владетел. И за да налага своята воля, тя
трябва да лавира, да проявява гъвкава политика,
лесно да се нагажда само и само да постигне
великата цел - да стане световна. А това са
качествата на глината! Колко точно е предсказано
всичко!
III. ЖЕЛЯЗОТО И
ГЛИНАТА
Както желязото и
глината не могат да образуват устойчива смес,
така и двата вида власти - светската и духовната -
не могат дълго да се понасят. Кралете се опитват
непрестанно да се намесват в делата на църквата,
а пък папите от своя страна се опитват да ги учат
как да управляват кралствата си. Ако се случи
кралят да е силна личност, достатъчно богат, за да
въоръжи войска, той може да премине Алпите, да
стигне до Рим, да обсади (ако стане нужда) папата в
двореца му и да принуди Негово Светейшество да
следва кралските наставления или да понесе
последиците на непокорството си. Но обикновено
папата е по-силният. Той може да отлъчи краля
заедно с всичките му поданици. Това означава, че
всички църкви в кралството ще се затворят, децата
ще стоят некръстени, умиращите ще си отидат от
този свят без опрощение на греховете. Накратко
казано, съществена част от живота на
средновековното общество замира.
Църквата се
превръща в необходимост, след като започва да
присъжда на кралете на варварските държави едно
много особено отличие при церемонията на тяхното
помазване. Кралят на франките Пипин III, след като
бил избран от събранието за крал, в 751 г. е помазан
за втори път от Католическата църква. В 800 г., след
приключване на коледната служба в църквата, папа
Лъв III слага на главата на краля на франките Карл
Варлеман императорска корона, нарича го
император и го удостоява с прозвището
"август", забравено от няколко века. С този
акт официално се обявява реставрацията на
Римската империя, само че този път императорът е
някакъв германски вожд, наречен по-късно Карл
Велики, който едва знае да чете и никога не се
научава да пише. Тази практика на коронясване на
някой от кралете в Западна Европа за император на
така наречената Свещена римска империя
приключва едва в 1806 г. Не бива обаче да се мисли,
че влиянието на Католическата църква днес е
отслабнало. Напротив, то отдавна е напуснало
границите на бившата Римска империя. Ватиканът е
постоянен наблюдател в ООН. В своето лоно той
държи 1/6 от населението на света. И както се вижда,
отново ще бъде призован да играе обединителна
роля в бурните събития на ХХ век.
IV. ОПИТИТЕ ЗА
ОБЕДИНЕНИЕ И РЕСТАВРАЦИЯ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ
"Те ще се
размесят с потомците на други човеци, но
няма да се слеят един с друг, както
желязото не се смесва с калта." /43/
Този стих визира
многобройните опити да се обединят царствата на
Западна Европа, предварително обречени на
провал. Изследванията на арамейския текст
показват, че опитите за съюзи и обединения не
бива да се ограничават само в брачните връзки,
както ни го предава българският превод. Какво ни
казва историята по този въпрос?
Първият опит е
споменатата коронация на Карл Велики в 800 г.
Империята обаче има много кратък живот. При
внуците на Карл тя е раздирана от противоречия и
на практика не съществува. Откъсват се територии,
изкуствено се създават нови държави. Това
принуждава папата да обърне гръб на френските
крале и да поиска помощ от Германия. В 962 г. за
император на Свещеното римско царство на
германската нация е коронясан Отон I. Но този тип
съюзи са доста нетрайни, те съществуват повече
като форми, без да имат съответното съдържание.
Друг тип опити за
реставрация на Римската империя са онези, които
идват пряко от желанието на кралете да станат
световни господари. Те започват още от времето на
преселението. Могат да се посочат стремежите на
краля на франките Хлодвиг, който създава силна
държава с амбиция да завладее цяла Западна
Европа на споменатия Карл Велики; на Карл V, който
полудява и сам се оттегля от престола; на
Наполеон Бонапарт в ХIХ в., който постави на
главата си прочутата "Желязна корона" на
лонгобардските царе; на последния немски
император Вилхелм II и накрая на Адолф Хитлер. От
тези опити Европа и светът са плували в кръв и
трайно обединение не се е получило.
Подобен е опитът и
с третия тип обединения, които се проявяват в
различни идейни течения. Времето на хуманизма и
Ренесанса е класически пример, идеите на
френските мислители преди Революцията - също.
Днес сме изправени пред още един опит за
обединение, опит, който си е поставил дори
по-далечни цели: от Европейски дом да се премине
към световен. Дали това не е последното
обединение, описано в Откр. 17:12,13,17, преди
Христовото пришествие?
< НАЗАД >
< НАПРЕД
> |
