След дълга пауза пак имаме среща с
"южния цар". Сега обаче сме в християнската
епоха и следователно няма да гледаме на юг от
Палестина, а преди всичко трябва да вникнем в
нарицателното значение на понятието "южен
цар". В Стария завет то се отнася за Египет. А
Египет от времето на Изхода на еврейския народ е
станал символ на поквара, робство и религия,
съвършено чужда на еврейската. Съгласно
църковния принцип под "южен цар" трябва да
разбираме сила, изповядваща религия, доста
далечна на християнското мислене. Излиза, че
пророчеството предсказва голяма битка на този
нов цар с народи и царе, изповядващи друга
религия. Имало ли е такива борби през
Средновековието? Да! Кръстоносните походи! Това
са завоевателни войни, продължили почти два века
- от 1096 до 1270 г. Наречени са "кръстоносни",
защото техният вдъхновител и организатор,
Католическата църква, им придал характер на
религиозни войни - борба на християнството
(символизирано с кръста) против мюсюлманството.
През 1095 г. папа Урбан II свиква събор в отговор на
искането на император Алексий, източните
християни да бъдат защитени от турските
нашествия. На събора се взема решение за
организиране на кръстоносен поход. Папата излиза
с тържествена реч пред огромните тълпи на
обикновения народ, пред рицарите и
духовенството, в която призовава да грабнат
оръжието, "за да изтръгнат от ръцете на
неверниците Божия гроб". На всички участници в
похода се обещава пълно опрощаване на греховете,
а на онези, които загинат - рай на оня свят. Вълна
от фанатичен мистицизъм залива Европа и отнася
всяко благоразумие. Дърводелци захвърлят чука и
триона, за да тръгнат по най-близкия път към
Изток. Децата, заразени от младежкия плам на
християнското си благочестие, искат да избягат в
Палестина, за да накарат турците да коленичат.
През ХI в. в Мала Азия били образувани
няколко селджукски държави, които враждували
помежду си. Главната от тях била Руският
(Иконийският) султанат. Тази липса на сплотеност
помага на кръстоносците. Селджуците
непрекъснато ги нападат, опустошават и засипват
кладенците. Кръстоносците са подложени на глад и
жажда. Хора и коне падат от слънчев удар. Но
накрая успяват. В 1098 г. предводителят на един от
рицарските отряди - Балдуин Фландърски -
завладява Едеса (в Северна Месопотамия). Тук е
основана първата държава на кръстоносците,
влезли в Сирия. Повече от половин година е
изгубена за обсадата на Антиохия, един от
най-големите и добре укрепени градове в
Източното Средиземноморие. И обърнете внимание -
той е превзет благодарение измяната на началника
на една от крепостните кули. Кръстоносният
предводител Боемунт Тарентски влязъл в таен
сговор с него и измамникът пуснал кръстоносците
в града. Превземането на Антиохия е съпроводено с
диво клане на населението й. При това
победителите не правят разлика между мюсюлмани и
християни. Така се основава втората държава на
кръстоносците - Антиохийското княжество. В 1099 г.,
след петседмична обсада и ожесточен щурм,
кръстоносците превземат Ерусалим, който преди
това е бил под властта на Египет. Те извършват в
града клане, пред което бледнее разгромът на
Антиохия: унищожават мъже, жени, дори и деца,
главите на които разбиват в камъните. Почти десет
хиляди мюсюлмани са убити в главната джамия,
където потърсили убежище; стотици евреи са
изгорени в синагогата. След голямото
кръвопролитие кръстоносците се пръсват по
домовете на гражданите и заграбват всичко,
каквото намерят в тях. Всеки, който пръв влезе в
дома, присвоява и самия дом (или дворец), и всичко,
което се намира в него. По този начин в началото
на ХII в. на Изток се образуват четири държави на
кръстоносците: Едеското графство, Антиохийското
княжество, Ерусалимското кралство, графство
Триполи. В тези държави църквата получава
огромни поземлени владения. Католическите
йерарси стават влиятелна част от феодалите на
Изтока и събират големи средства под формата на
десятък, като са освободени от плащането на
данък. С цел да се заздрави положението на
кръстоносните владения, наскоро след Първия
кръстоносен поход се създават специални
рицарски организации (военно-монашески ордени):
на тамплиерите (храмовниците) и на йоанитите
(хоспиталиерите). В края на ХII век възниква и още
един - Тевтонският орден, обединяващ германските
рицари. Възглавяваните от "велики магистри"
ордени са под прякото подчинение на папата и не
зависят от местните светски и църковни власти. Те
имат много привилегии и с течение на времето
стават най-богатите земевладелци не само на
Изток, но и в Западна Европа.
"А сърцата на двамата тези царе ще бъдат
предадени на зло, и ще говорят лъжи на същата
трапеза; но това не ще успее, защото краят е в
определеното време." (27)
Двамата царе са
папската и императорската институции. Стихът ни
отвежда в началото на папската автокрация. Тя
започва с понтифакта на папа Григорий VII (1073-1085),
но докато се утвърди, има доста лъкатушения.
Фридрих Хохенщауфен, известен под прякора
Барбароса, застава срещу претенциите на
Григорий, че папата стои по-високо от краля,
защото в деня на Страшния съд ще отговаря пред
Бога за делата на всички пасоми от своето
папство. Според Фридрих империята е била
поверена на предшествениците му от самия Бог, а
понеже Рим и Италия са били част от нея, той
възнамерява да предприеме поход, за да
присъедини отново тези области към своята
държава. Барбароса се удавил в Мала Азия по време
на Третия кръстоносен поход, но неговият син
Фридрих II (1220-1250), който се запознал с
мюсюлманската култура на младини в Сицилия,
продължава борбата. Папата го обвинява в ерес.
Той обаче заминава на кръстоносен поход, отнема
Ерусалим от неверниците и се коронясва за крал на
Светия град. Тези добри дела не укротяват гнева
на папата. Наследникът на Григорий VII сваля от
престола Фридрих и дава италианските му владения
на Карл Анжуйски, брат на френския крал Людвик IХ.
Но и това не е в състояние да прекрати борбата.
Последният Хохенщауфен, Конрад V, син на Конрад IV,
се опитва да си възвърне кралството, но бива
обезглавен в Неапол. Само двадесет години
по-късно и французите, успели да си спечелят
ненавистта на сицилийското население, биват
избити до последния човек през прочутите
"Сицилийски вечери". След това събитие се
наблюдава затихване на борбата между двамата
силни противници.
"Тогава ще се върне в земята си с голямо
богатство; и сърцето му ще е против светия завет,
и ще се върне в земята си." (28)
От 1202 до 1204 се провежда
Четвъртият кръстоносен поход. Той е организиран
от френските феодали по призива на най-силния
папа на Средновековието, Йнокентий III (1198-1216). Той
се стреми да създаде световна монархия под
властта на "апостолския престол". Но пречка
за това са не само мюсюлманите, а и
източноправославните християни. Макар че
организираният поход има за цел превземането на
Египет, чрез серия от политически ходове
кръстоносците са тласнати да превземат
Константинопол. Това става в 1204 г. Нахлули в
покорената столица, те се втурват да грабят къщи,
да разоряват църкви, да разрушават паметници на
изкуството. На огъня са подложени цели квартали,
в пепелища са превърнати най-богатите
константинополски библиотеки, безпощадно е
разграбен и храмът "Св. София". Много
произведения на изкуството са задигнати и
занесени на запад. След падането на
Константинопол последва завземането на
половината от Византийската империя, главно на
териториите й на Балканския полуостров.
Кръстоносците основават тук своя държава -
Латинската империя. Завръщат се с големи
богатства и авторитетът на Католическата църква
достига своя апогей. Чрез двете мощни оръжия,
изключването и интердикта, Инокентий III превръща
Петровата катедра в светски престол, от чиито
канцеларии ежедневно заминават многобройни
писма до крале и князе, кардинали и епископи. Той
непрекъснато утвърждава тезата, че не само
цялата църква е поверена на Петър, но и целият
свят, което ще рече, че папата е не само Христов
наследник, но и Божи наследник на земята. В
качеството си на Христов наследник той получава
духовната власт над душите, а като наследник на
Бога получава власт над цялата земя. Чрез
изключването човек губел всякакви граждански
права, а интердиктът преустановявал всички
религиозни обреди и по такъв начин прекъсвал
връзката между човека и Бога. Но тази връзка
според Библията е вечна, защото е основана на
вечен завет, подпечатан с кръвта на Бога (Йоан 3:16;
2Кор.5:18,19,21). Затова пророчеството казва, "че ще
е против светия завет". Папството измисля друг
договор между човека и Бога, зависещ от решението
на църковния прелат.
<
НАЗАД > < НАПРЕД > |
