Още по-плачевно е положението на "глината" (Католическата църква) в годините на Френската революция. В 1798 г. папа Пий VI е пленен от генерал Бертие и църквата остава без глава. Наполеон Бонапарт забранява избирането на следващ папа. Определено може да се каже, че "глината" е напуснала историческата сцена. Европа може да бъде единна само чрез силата на оръжието, съчетано с военния гений на завоевателите. Това се вижда и от думите на Наполеон: "Аз предполагам и аз разполагам. След пет години аз ще бъда господар на света. В Европа няма да има спокойствие дотогава, докато няма един върховен глава, един император, на когото кралете да бъдат чиновници".

След неуспеха на Наполеон, немският император Вилхелм II (1859 - 1941) се заема със съединяването на "парчетата желязо". През 1914 той заявява: "Александър, Юлий Цезар, Теодор Велики, Фридрих Велики и Наполеон са петимата мъже, които са упражнявали влияние в моето детство. Те са се провалили. Що се отнася до мен, то аз мечтая за една световна германска империя. И моят стоманен юмрук ще победи". Светът е обхванат от пламъците на Първата световна война.

Адолф Хитлер съживява идеята за световна империя чрез расистка теория. През есента на 1941 г. господството му се простира над цяла Европа. Френският посланик в Берлин Андре Франсоа Понсе пише за Хитлер следното: "Той работеше не само за своята страна, но също така и за другите, за общите интереси. Той беше здраво убеден в това, че никоя друга държава не би била в състояние да се нагърби с ролята на Германия. Ако не се беше удало на Германия да изиграе ролята си, Европа беше неизбежно загубена. А това показва, че Европа не можеше да се откаже от немското господство. Хитлер довери на Борман: "Ние трябваше да наложим на Европа изградената за Европа доктрина - Монро: Европа за европейците!... Европа не можеше да се осъществи въз основа на една реформа. Европа не можеше да бъде завладяна чрез очарование и убеждение. Тя трябваше да се вземе!" Два месеца преди смъртта си Хитлер е обяснявал в бункера: "Аз бях последният шанс за Европа".

След Втората световна война Католическата църква отново изпъква на преден план. Благодарение на реформите на папа Йоан ХХIII (1958 - 1963), мисионската дейност на папа Павел VI (1963 - 1978) и обединението на тези два курса от днешния папа Йоан Павел II Католическата църква днес е една мощна сила, с която всеки трябва да се съобразява. Тя играе изключително важна роля в реализирането на идеята за Общ европейски дом. Нейните цели обаче са по-далечни: да обедини под своето крило всички християнски движения и всички народи. Обърнете внимание на речта на папата пред ООН в 1798 година: "Формалният мотив на дневното мое участие е, без съмнение, особеният вид на сътрудничество, което свързва Апостолския престол с Обединените нации, което впрочем се доказва и от постоянното присъствие на светия Престол с мисия наблюдател към тази организация. Тази връзка, на която Светият Престол отдава голямо значение, е плод на вътрешния суверенитет, който отличава Апостолския Престол в продължение на много векове. Тази суверенност, що се отнася до територията, е ограничена в малката Ватиканска държава; основаването й обаче се дължи на необходимостта папата да упражнява своята мисия в пълна свобода и да може да преговаря, независимо от който и да е друг суверен, като води с всеки възможен партньор разговори, било той една власт или международна организация. Разбира се, същността и целите на особената мисия на Апостолския Престол и църквата допринасят за дълбокото различие между тях и останалите държави на общността във връзка със задачите и активността на ООН от политико-светски характер".

Освен политическите, социалните и икономическите промени има още един интересен фактор, който действа като притегателна сила в християнските маси. На 01.01.1901 г. в малкото Библейско училище на гр. Топека, щата Канзас, младият методистки пастор Чарлз Паръм полага ръце върху главата на г-жа Агнес Осмън и тя получава някакъв загадъчен, неразбираем език. Не изминават и пет години от случилото се и около г-жа Осмън се образува движение, което по-късно прераства в Петдесятническа църква. Движението е белязано с говорене на "незнайни" езици, наречени по-късно екстатични. В неговите доклади има много описания на чудеса и изцеления. Отличава се с подскачания, ръкопляскания, силни викове, фундаменталистки учения, гордост от притежаването на "духовните дарби", които са били пренебрегвани от протестантските църкви. На 03.04.1960 г. петдесятничеството силно натисва вратата на протестантския свят. Денис Бенет - пастор на епископалната църква - изненадва своето паство с изявлението: "Светият Дух грабна моите устни и език и оформи нов силен език на хваление и мощ, който самият аз не можех да разбирам" [3.6]. Така се постави началото на нов период - неопетдесятничеството. В 1967 г. това ново петдесятничество се промъква в средите на най-консервативната църква - католическата. За удивително кратко време триста хиляди католици проговарят този "небесен" език. Под влияние на свръхестествените прояви бариерите от времето на Реформацията започват една по една да рухват. Протестанти, католици и други християни се срещат, коленичат заедно и получават дарби, за които вярват, че са печатът на одобрение от Светия Дух. Истинска сензация представлява решението на папа Павел VI да обяви 1975 година за свята - в чест на Дева Мария, която измолила от Отец да изпрати Светия Дух и да изяви тези чудеса, обхващащи християнския свят. "Да, трябва, а и Бог иска да стане така, че Святата година да увлече народите към сплотяване, да събере и обхване по един очевиден начин големите християнски маси. Тя трябва да се превърне в универсално събитие за църквата. Тя трябва по някакъв начин да изрази католическия принцип за евангелски апел. Затова ние искаме центърът да бъде в Рим и да приеме по този случай всесветски размери" (аудиенция на 20.06.1973 г.). "Святата година е привилегирован час на циферблата на световния исторически часовник. Тя е едно мощно проявление на духа на Евангелието, който обичаме... (приветствие в Сакре колеж на 22.04.1973). Особено силно впечатление прави изказването на Павел VI: "Дошъл е моментът, когато трябва да искаме вашето пълно присъединяване и безрезервно послушание" ("За единството", януари 1974 г., стр.5)

За тези процеси можем да отнесем думите от посланието към солунските християни: "...Господният ден ще дойде като крадец през нощта. Когато казват: Мир и безопасност, тогава ще ги постигне внезапно погубление, като болките на непразна жена и никак няма да избегнат това" (1 Сол. 5:3). Ние стои пред това голямо обединение на християнските маси. Стоим пред дългоочаквания мир, който ще бъде постигнат на основата на обединението на политическата с религиозната власт. Когато то стане реалност, тогава ще удари часът на Второто пришествие. Бог няма да допусне отново връщане към Средновековния мир, който винаги е съпроводен с потъпкване правото на избор.

Разрастването на камъка
         Малко информация имаме относно това събитие в рамките на съня и тълкуването му. С него се занимава обстойно книгата "Откровение". В последните й три глави се казва, че Второто пришествие е Божествен акт, предназначен единствено за праведните (виж още и Евр. 9:28). Те ще бъдат "грабнати и във въздуха ще посрещнат Господа" (1 Сол. 4:17), а неправедните ще загинат. След хиляда години Бог ще дойде за трети път, сега придружен от спасените. Ще извика в живот всички останали хора и ще им потърси сметка. Това е съдът над нечестивите. После Земята ще бъде обхваната в пламъци, тя ще премине в течно състояние - "огнено езеро". След това ще бъде претворена отново в Едемския първоначален вид. Така Земята отново ще бъде прекрасният свят, в който ще живеят прекрасни творения.

< НАЗАД >           < НАПРЕД >