ПРЕТЕГЛЕН НА ВЕЗНИТЕ
(коментар върху кн.
"Даниил" - 5 глава)
"Цар
Валтасар направи голям пир на хиляда от
големците си и пиеше вино пред тях. Когато пиеше
виното, Валтасар заповяда да донесат златните и
сребърните съдове, които дядо му Навуходоносор
беше взел от храма в Ерусалим, за да пият с тях
царят и големците му, жените и наложниците му."
(1 и 2 стихове)
Бляскавото
царуване на Навуходоносор II завършва през
октомври 562 г.пр.Хр., след четиридесет и три
годишно управление. От този момент Вавилонската
империя започва бързо да запада. Политически
интриги и коварни убийства изреждат на престола
четирима царе: синът на Навуходоносор
Евилмеродах царува две години, зет му Нериглисар
- четири години, Лаборозоарход, син на Нериглисар,
се задържа на престола само девет месеца, а в 555
г.пр.Хр. цар става Набонид. Предполага се, че той е
също зет на Навуходоносор. Неговата политика
успява да държи юздите на властта шестнадесет
години. Интересно в историята на царуването му е,
че премества седалището си от Вавилон в оазиса
Тейма. Твърди се, че го е направил заради здравето
си, но по всяка вероятност причините са били
политически. Някъде между 553 и 552 г.пр.Хр. Набонид
поверява управлението на града Вавилон на своя
син Валтасар.
Дълги години
историята с Валтасар е била оспорвана от
изследователите. Много учени са се съмнявали в
съществуването на тази личност, защото гръцките
историци не казват нищо за нея. Но проведените в
средата на миналия век изследвания по
изключително убедителен начин потвърждават
историческата й достоверност. През 1861 г. Х.Тарбот
публикува текст, намерен в Ур, в храма на бога на
луната Син, съдържащ молитвата на цар Набонид за
сина му Вел-шар-усур. В 1882 г. П.Г.Пришес публикува
хроника, наречена по-късно "Хроника на
Набонид", в която има описание на превземането
на Вавилон от Кир с уточнението, че Набонид
прекарал дълги години в оазиса Тейма, докато
неговият син е царувал в столицата. През 1916 г.
същият автор публикува друг текст, в който
имената на Набонид и Валтасар са назовани заедно
в подкрепа на една клетва (обещание). Осем години
по-късно през 1924 г., доказателствата стават
неоспорими с публикацията на Сидне и Смит
"Разказът в стихове на Набонид" - превод на
документ, съхраняван в Британския музей, в който
съвместното царуване на Набонид и Валтасар е
ясно засвидетелствано. Ето някои фрагменти от
него: "Той повери "лагера" на своя по-голям
син, първородния си. Войските в страната постави
под негово командване. Повери и регентството на
него. А той самият замина на дълго пътуване, като
военните сили на Акад вървяха пред него. Набонид
се обърна към Тейма - далеч на запад!".
Посетителите и сега могат да видят подовете на
няколко просторни зали до основните зидове на
онези строежи, известни под наименованието
"Висящи градини". Една от тези зали е служела
за празненства. Тя е толкова просторна, че
наистина може с лекота да приюти хиляда души. По
всяка вероятност това е била залата, в която
Валтасар е направил своя последен пир. Но за
празненства ли е било времето тогава? Наистина
обичайно е било да се организират пищни
тържества в чест на почитаните богове и идоли.
Споменатият пир е традиционният новогодишен
празник. Но как е могъл царят да се весели и да
погледне така леко на надвисналата над града
опасност? Персийският цар Кир, който от 550 г.пр.Хр.
е започнал да води серия успешни походи, отдавна
е разбил коалицията между Вавилон, Лидия и Египет
и си е отворил пътя за Плодородния полумесец.
Само за единадесет години той почти е унищожил
бляскавата Вавилонска империя и сега, в 539
г.пр.Хр., е подложил града Вавилон на
продължителна обсада. На какво се дължи това
завидно спокойствие на царя и на неговите
големци? Може би на увереността, че градът е
непревземаем. Проведените разкопки показват, че
той е бил затворен с двойна крепостна стена.
Вътрешният град е разполагал с укрепление,
оградено с две паралелни стени, като вътрешната
стена е имала дебелина седем метра, а външната -
четири метра. Вътрешното укрепление, построено
от Навуходоносор, се е състояло от една двойна
стена с осем и осем и половина метра дебелина.
Според Диодор от Сицилия, тази защитна система е
била подсилена от кули, отстоящи на петдесет
метра една от друга. Градът е можел сам да се
продоволства в продължение на двайсет години и
не е бил зависим от питейните водни източници.
Така за възможностите на тогавашната техника той
е бил непревземаем. Валтасар и дворцовите
служители са погледнали много леко на
застрашаващата го опасност. Те са се подигравали
на Кир, че докато ги превземе, ще остарее, и за да
изразят високомерието и гордостта си, се отдават
на безгрижие и веселие.
Опияненият ум
на Валтасар по някое време се сеща и за
израилевия Бог, за това как дядо му е разпратил
преди време прокламация, описвайки общуването си
с този непознат за царството Бог. Все още са
пресни спомените за съня, за огнената пещ, за
странното умопомрачение на Навуходоносор, което
след седем години го напуска и той се завръща на
престола с кротък и смирен дух. Как е гледал
Валтасар на тези свидетелства? Безразлично. Не
само той, но и цялата вавилонска върхушка не са им
обърнали сериозно внимание. След смъртта на
Навуходоносор други проблеми - политически,
икономически, завоевателни - вълнуват
вавилонската дворцова администрация. Вижда се,
че по времето на Валтасар Даниил не е вече в
двореца. Царят не изпитва особена нужда от
неговите съвети. И сега той решава дръзко да
поругае израилевия Бог, като пие заедно с
приближените си от свещените му съдове.
Пиршеството става още по-разпалено и бурно.
Вавилонците пият от свещените съдове и хвалят ли,
хвалят своите медни, железни, златни, сребърни и
дървени богове. В този миг обаче "се появяват
пръстите на човешка ръка, които пишат срещу
светилника, по мазилката на стената на царския
палат. Лично царят вижда тази част от ръката,
която пише" (5 ст.). "Тогава изгледът му се
измени и мислите му го смутиха, така щото ставите
на кръста му се разхлабиха и коленете му се
удряха едно о друго." (6 ст.) Ръката изчезва. На
стената обаче остават огнени знаци. Трябва някой
да ги разчете. И събитията отново се повтарят.
Изреждат се всички мъдреци, но нищо не могат да
кажат - писмеността е непозната за тях. Царят е
толкова смутен и уплашен, че има опасност да
изпадне в умопомрачение. Тогава се намесва
царицата. От историята е известно, че това е
Нитокрис - жената на Набонид. "Има човек в
царството ти - казва тя, - в когото е духът на
светите богове и в дните на дядо ти в него се
намериха светлина, разум и мъдрост." (11 ст.)
Даниил е повикан. Макар и развълнуван, Валтасар
не спестява нападките срещу еврейския Бог и
Неговия народ. "Ти ли си оня Даниил, който е от
пленените юдеи, които дядо ми, царят, доведе от
Юдея?" (13 ст.) Валтасар много добре познава
Даниил, но иска да изтъкне, че въпреки своите
пророчески умения той стои по-долу от всеки
вавилонец.
Пак пророк
Даниил, сега вече около деветдесетгодишен, се
изправя срещу него, стреснат и уплашен от силата
на всемогъщия цар. Отново му обещават награда.
Този път тя е една трета от царството, защото
двама са на практика царете и Даниил може да бъде
най-много трети човек в царството. Какво ли ще
каже този мъдър и верен пророк? "Подаръците ти
нека останат за тебе и дай на другиго наградите
си. Аз ще прочета на царя написаното и ще му яви
значението." Даниил му припомня бляскавия
възход на неговия дядо, нечутите Божии
предупреждения, възгордяването, смаяло небето, и
спасителното смирение. "А ти, негов внук,
Валтасаре, не си смирил сърцето си, макар и да
знаеше всичко това, но си се надигнал против
небесния Господ. И донесоха пред тебе съдовете на
дома Му, с които пиехте вино ти и големците ти...и
ти славослави сребърните, златните, медните,
железните, дървените и каменните богове, които не
виждат, нито чуват, нито разбират, а Бога, в чиято
ръка е дишането ти и в чиято власт са всичките
твои пътища, не прослави. Затова от Него е била
изпратена ръката и това писание се написа." (22 и
23 ст.)
Написаното се състояло от четири думи: М'НЕ, М'НЕ,
Т'КЕЛ, УПАРСИН. "М'не - преброил е Бог дните на
царството ти и го e свършил. Т'кел - претеглен си на
везните и се оказа твърде лек. П'рес - раздели се
царството ти и се даде на мидяните и персите."
(28 ст.) В кратка редакция думите означават:
преброи, премери и раздели.
През това
време Кир Велики е пуснал в ход своя гениален
план. Научил за предстоящите празненства, той
решава да се възползва от пониженото внимание на
охраната на градските стени. През нощта отбива
течението на минаващата през средата на града
река Ефрат в едно отдавна пресушено езеро.
Вавилонските войници, улисани в тържествата, не
забелязват, че нивото на реката е рязко понижено
и вече е лесно да се мине под медните врати на
града. Кир се е снабдил и с маскарадни костюми,
така че няма никаква видима разлика между
войниците му и веселящите се вавилонци. На
сутринта градът осъмва с новината, че е превзет
от персите. Кир не е имал никакво намерение да
убива царя. Но може би повлиян от съня, царят
решава да прекара останалата част на нощта не в
двореца, а в стая, предназначена за охраната. Той
не е бил разпознат от персийските войници и е бил
убит. По този начин поразително точно се
изпълнява пророчеството на Исая, дадено около
двеста години преди тези събития: "Аз Съм,
който казвам на бездната: Изсъхни и ще пресуша
реките ти. Аз Съм, Който говоря за Кир: Той е
пастир Мой и ще изпълни всичките Ми желания...Така
говори Господ на помазаника Си Кир, Когото държа
за дясната ръка, за да покоря народи пред него; за
да отворя вратите пред него та портите не ще да се
затворят. Аз ще ходя пред тебе и ще изравня
неравните места; ще разбия медните врати и ще
строша железните лодтове, и ще ти дам съкровища,
пазени в тъмнина, и богатства, скрити в
скривалища, за да познаеш, че Аз Съм Господ, Който
те викам с името ти...Наименувах те, ако и да не Ме
познаваш" (Ис.44:27,28;45:1-4).
Така
приключва историята на най-бляскавата в света
империя - с пир, дързост и смут. В онази нощ
Валтасар и неговите големци изпълват мярката на
своята вина и на вината на халдейското царство.
Божията задържаща ръка вече няма да отблъсква
идващото зло. Чрез многобройни прояви
Провидението се е опитвало да ги научи да почитат
Неговия закон и да се опрат на Неговата личност.
Но никой не е обърнал сериозно внимание.
"Употребихме много лекове за Вавилон, но не се
изцери. Затова оставете го и да отиде всеки в
земята си. Бягайте изсред Вавилон, та отървете
душата си, за да не погинете в беззаконието му."
(Ер.51:9,6)
От тази
тайнствено-зловеща история разбираме, че
престъпленията и беззаконията имат предел. В
живота на всеки човек настъпва решителен миг,
когато той определя своята собствена съдба. Това
е огнена минута, в която поне веднъж в живота си
трябва да застане на Божия страна. Тези
съдбоносни мигове поставят в човешките ръце
невидимата нишка на съдбата и са Божествена
покана за промяна. Но дори и в тези вълнуващи
моменти, дори и тогава, когато Божият глас за
последен път зове, той пак не се натрапва.
Тайнствената ръка, която се явява на стената, не
вдига шум. Тя, подобно на съня, тихо се появява и
също така тихо изчезва. Отново тишина. Все още
присъдата не е произнесена. Все още има някакъв
изход за Валтасар. Докато въведат в двореца
Даниил, дотогава той може да преживее чувствата
на своя дядо, да си спомни неговата съдба и да се
покае, да се промени, както е направил
Навуходоносор. Секундите изтичат...Промяна обаче
няма - само ужас и отчаяние от вида на странната
ръка и на огнените букви. Валтасар се уплашва, но
не се покайва. Така той запечатва своята вечна
участ. Божията преценка е категорична:
"Претеглен си на везните и се оказа твърде
лек."
< НАЗАД >
<
НАПРЕД > |
