НИШКИТЕ
НА ЖИВОТА
(коментар върху кн.
"Даниил" - 1:3-21)
Светът е
изпълнен с чудеса, които хората оценяват
различно. Но има едно, пред което всички смирено
скланят глава - чудото на живота. Още при първия
поглед през окуляра към хиляди пъти увеличената
клетка тръпки побиват човешкото същество,
разумът онемява, духът замира. Толкова много
процеси в такова микроскопично тяло! Само докато
мигне окото, в клетката произтичат десет
милиарда процеса, един от друг по-сложни и
по-чудни. А ето там, в малкото петънце, наречено
ядро, е заложено най-великото - способността за
възпроизводство. В него се виждат усукани една в
друга, подобни на вълнени влакна, хромозомите. В
тях пък се намират нишките на живота - тънки,
спирално навити лентички с дължина 1,5 метра. Това
са носителите на наследствената информация -
гените. Ако съберем всички тези нишки от
човешкото тяло и ги съединим, ще се образува път,
който може да покрие 600 пъти разстоянието от
Земята до Слънцето!
Човекът обаче не се състои само от
плът и кръв. В него бушува още един свят - светът
на духа. Той също има свои прелести и скрити
чудеса. И тук могат да се наблюдават нишки, на
пръв поглед нищожно малки, но съдържащи в себе си
най-важното - човешката съдба. На тези малки,
почти невидими нишки на духовния живот са
посветени останалите деветнадесет стиха от
първата глава на книгата "Даниил".
Ще ги търсим в личността на един
младеж, когото вихърът на политическите събития,
разразили се над Плодородния полумесец и
впоследствие помели юдиното царство, по онова
време отнася в столицата на въздигащата се
Вавилонска империя. В 605 г.пр.Хр. Навуходоносор II
отвежда от юдея заложници от царско потекло като
гаранция против евентуален бунт. Сред тях
попадат Даниил и неговите приятели - около
осемнадесетгодишни младежи. Във Вавилон те,
разбира се, са вече далеч от злополучията,
връхлитащи тяхната родина, но това не означава,
че ще бъдат оставени на спокойствие. Всеки, който
иска да изповяда обичта си и вярата си в
истинския Бог сред свят, враждебен на Неговия
характер, хвърля предизвикателство към силите на
мрака. Той дръпва завесата, отделяща видимото от
невидимото, и става пряк свидетел на гигантската
битка, която се води между Бог и Сатана, между
силите на доброто и силите на злото.
Желанието на Навуходоносор е
младите заложници да се запознаят с вавилонската
култура. В продължение на три години те ще бъдат
обучавани и след изтичането на този период ще му
бъдат представени, за да покажат какво са
научили. Онези, които положат успешно изпита, ща
заемат важни постове във Вавилонската империя.
"И царят им определи за всеки ден дял от
царските изрядни ястия и от виното, което
пиеше..." Какво по-хубаво от това! Но тук има
клопка - охолният живот в двореца, тайнствата на
вавилонската идолопоклонническа система,
страстите и пороците ще упражняват всеки ден
своето мощно разрушително въздействие върху
характерите на тези младежи. Съществува опасност
те да бъдат покварени от вавилонската култура.
Това е била интимната цел на царя: макар във
вените им да тече еврейска кръв, съзнанието им да
стане халдейско. Затова още в началото на
обучението техните имена са били сменени с
вавилонски.
Даниил (Бог е мой съдия) - става
Валтасасар (Пазител на съкровищата на бога Ваал)
Ананий (Дар от Господа)
- става Седрах (Вдъхновение на Слънцето)
Мисаил (Силен като
Бога) - става Мисах (Вдъхновен от богинята Саха -
Венера)
Азарий (Помощ от
Господа) - става Авденаго (Слуга на светещия огън)
"Но Даниил реви в сърцето си да не
се осквернява от изрядните ястия на царя, нито от
виното, което той пиеше" (Даниил 1:8)
Каква опасност е видял
Даниил в споделянето на царската трапеза? Какво
ли е почувствал като заплаха за своята вяра?
Могат да се посочат
три основания.
Първо, храната е имала
култов характер. част от месото се е принасяло на
вавилонските богове и всеки, който ядял от него,
всъщност е признавал тяхното върховенство и се
прекланял пред техния авторитет. В конкретния
случай свещенодействието е било извършвано от
самия цар като най-велик жрец на бога Мардук и
отказът от храната бе се възприел като
противопоставяне на вярата и на авторитета на
царя.
Второ, самите
животни не са били заколвани според изискванията
на Писанието, изложени подробно в книгата
"Левит".
Трето, според
"Левит" 11 глава, както и на други места в
Библията, Бог е открил, че само определени видове
животни могат да се употребяват за храна. Те са
наречени чисти, а останалите - нечисти. Например
така любимото ни свинско месо е квалифицирано
като нечисто, също и заекът, смятан за деликатес в
нашата кухня. Повече от сигурно е, че царската
храна не се е съобразявала с библейските
предписания и е включвала често пъти месо от
нечисти животни.
Достатъчни ли са обаче тези
основания, за да изложи човек живота си на риск?
Не е ли малко лековато, дори смешно да си
навличаме конфликти заради някаква си храна? Не е
ли по-важно какво има в сърцето? Не би ли могъл
Даниил да приеме храната в знак на уважение към
царя и неговата религия, а в душата си да остане
чист? Толкова ли са важни диетичните принципи на
Свещеното писание? Та нали и с тях, и без тях се
остарява и умира? Не изпада ли в крайност
бъдещият пророк? Не може ли с оглед на
обстоятелствата да се видоизменят някои от
по-маловажните Божии наредби?
Така са си мислели
останалите заложници...и не са имали никакви
верски проблеми. Така мисли и днес по-голямата
част от християнския свят. Мнозина християни се
ръководят от обстоятелствата, от вкуса, от
апетита и развиват тезата, че е важно какво има в
духа и сърцето. Делят Божиите заповеди на малки и
големи, на важни и маловажни и е естествено
животът им да е безпроблемен. Но прави ли са те?
Право ли е да се твърди, че същият Исус, Който е
дал тези наредби на еврейския народ, ги разпъна
на кръста и днес те не са валидни - сякаш след
разпятието функциите на човешкото тяло са се
променили?
Примерът на Даниил ни учи нещо
друго. човек няма право да дели заповедите на
важни и маловажни, на първостепенни и
второстепенни. И Даниил не ги е делил. Той е решил
вярата му да не бъде преходна, верността му да
остане неподкупна. Тук много ясно се вижда
първата нишка, определяща човешката съдба - в е р
н о с т т а. Тя често се появява в малките неща,
които човек е склонен лесно да пренебрегне, да ги
сметне за незначителни. Наистина в заревото на
световни събития и свръхестествени чудеса, на
вълнуващи пророчества и пряко проявление на
небесни сили, верността към малките неща
обезценява. Но тя е солта на земята, тя е силната
проява на обич, която подобно на пролетта се
развива в тишина и се проявява в топлата милувка
на вятъра. На верността към малките неща Исус
посвети цяла една притча, известна като притчата
за талантите (Матей 25:14-30). Там могат да се
прочетат думите: "Добре, верни мой слуга, над
малкото си бил верен, над многото ще те поставя.
Влез в радостта на Господаря си".
< НАЗАД >
<
НАПРЕД > |
