ЕВРОПА ВЪВ ФОКУСА НА
БИБЛЕЙСКИТЕ
ПРОРОЧЕСТВА
(коментар върху кн. "Даниил" 2:33,41-43)
"А понеже си видял стъпалата на пръстите
отчасти от глина /в други преводи - от пръст или
грънчарска кал/ и отчасти от желязо, това ще бъде
едно разделено царство - в него ще има нещо от
силата на желязото, както си видял желязото да
бъде смесено с глината. И както пръстите на
краката са били отчасти от желязо и отчасти от
глина, така и царството ще бъде отчасти силно и
отчасти крехко. И както си видял желязото,
смесено с глинената кал, така те ще се размесят с
потомците на другите родове човеци, но няма да се
слеят един с друг, както желязото не се смесва
с калта." (Дан.2:41-43)
В описанието на съня и в неговото
тълкуване Даниил седем пъти употребява израза
"желязо, смесено с глина". Това означава, че
след Римската империя няма да се появи друга, но
от нея ще възникнат множество царства. Успоредно
с този процес на раздробяване ще се появи нова
сила, коренно различна от царската и
императорската власт. Противоборството и
съюзите, които тези царства ще осъществяват с
въпросната сила и помежду си, както и тенденциите
за възстановяване на империята, които
пророчеството обрича на провал, са характерни
особености от времето на залязването на Римската
империя до Второто пришествие.
I. РАЗПАДАНЕТО НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ
Римската империя във II и III в.сл.Хр. навлиза в
дълбок нравствен и икономически упадък. От
гениалната колонизаторска политика на древния
Рим, която превръща единствения здраво укрепен
град на Средна Италия в център на гостоприемство
и защита за съседните латински племена и
околните народи, не остава и помен. Няма го вече
прочутото римско великодушие, няма го вече
топлото, сърдечно отношение към чужденеца.
Затова липсва и онази признателност, която
чуждите народи са изпитвали към Рим; липсва
готовността да се служи всеотдайно на неговите
интереси. Рим горделиво е вперил очи в културата
на Гърция и страстно иска да подражава на
разюздания гръцки начин на живот и на източния
разкош. Но за това се изискват много средства. Рим
непрекъснато води войни. Връщайки се от бойните
полета, войниците са посрещани тържествено, но
само след няколко дни в обраслите с бурен и
запустели ниви разбират, че не биха могли да
издържат на конкуренцията на едрите
земевладелци. Печелейки славата на Рим, те са
изгубили най-скъпото - свободата. Така постепенно
свободният римски гражданин се обезличава.
Императорите от това време се крепят на престола
само с помощта на личната си охрана
(преторианската гвардия). Убили предшественика
си, те биват убити на свой ред, щом съперникът им
забогатее достатъчно, за да подкупи
преторианците.
А в това време
варварите (племената, чужди на римската култура)
заплашват северните граници. Понеже няма вече
никаква римска войска, която би могла да ги спре,
Рим наема чужди войници. Но често се случва
наетият варварин да е съплеменник на неприятеля
и да се бори срещу него твърде неохотно. Тогава
римското правителство решава да направи опит. То
разревава на някои варварски племена да се
заселят в земите на империята. Други се
възползват самоволно от това разрешение. Рим
става несигурен за императорите. Затова
Константин /306-337 г./ в 330 г. премества столицата на
империята в току-що построения на мястото на
гръцката колония Византиум град, наречен в
негова чест Константинопол. След смъртта му
империята се разделя на две части.
По това време, IV
в.сл.Хр., започва голямото нашествие на хуните,
тайнствените азиатски конници, които
опустошават в продължение на двеста години
Северна Европа и напредват в кървавия си поход до
франция, където са разбити при Валон-Марн в 451 г.
Със своя натиск върху пръснатите германски
племена те поставят началото на едно голямо
раздвижване, известно в историята под името
"Великото преселение на народите". Щом
стигат до Дунав, хуните почват да угнетяват
готите, които нахълтват в Римската империя, за да
потърсят спасение. Император Валент се опитва да
ги спре, но бива убит при Одрин в 378 г. След
двадесет и две години западните готи начело със
своя вожд Аларих нападат Рим, но не го ограбват, а
се задоволяват само с изгарянето на няколко
двореца. След тях идват вандалите, после
бургундите, източните готи, алеманите, франките.
Неприятелските нахлувания следват непрекъснато.
Рим е изоставен на милостта на първия честолюбив
разбойник, успял да събере няколко хиляди души от
своята пасмина. Като малки хищни акули двайсет и
пет германски народа настървено отхапват къс
след къс от кървящото туловище на Западната
римска империя. Много често те стават съюзници на
Рим, воюват един срещу друг, но в крайна сметка
най-пострадал, най-разорен остава древният
престолен град. В 402 г. императорът избягва в
Равена, която по това време е укрепено морско
пристанище. Там Одоакър, вождът на легиона
германски наемници от племето херули, които имат
голямото желание да си присвоят просторните
италиански стопанства, сваля в 476 г. от престола
последния император на Западната римска империя
Ромулос Августул. Няколко години по-късно царят
на източните готи Теодорих нахлува в новия
патрициат, завзема Равена, убива Одоакър и
основава държава върху останките на Западната
римска империя. Този нов патрициат не трае дълго.
Разноплеменни пълчища от лонгобарди, саксонци,
славяни и авари нахълтват в Италия, унищожават
готското царство и създават нова държава със
столица Павиа. Отсега нататък гордият Рим потъва
в отчаяние и забрава. Старите дворци са
разграбени, училищата са изгорени, павираните
шосета са изровени. Богатите патриции са
изгонени от великолепните им вили, където са се
настанили вонящи и брадясали варвари.
Някогашните мостове са в развалини, търговията
замира напълно. Културата, дело на хилядолетния
труд на египтяни, вавилонци, гърци и римляни, е на
път да изчезне в Западна Европа. Цели дванадесет
поколения изживяват своя земен път в убийства,
войни, пожари и грабежи. Една особена институция
обаче успява да спаси цивилизацията на Европа от
окончателно обезличаване. Това е Християнската
църква.
II. ГЛИНАТА
Времето на
Константин е известно още и с това, че той дава
възможност на живеещата в нелегалност и гонена
Християнска църква да се нареди до другите
признати в империята. Гоненията престават. Пред
християнските общини се явяват перспективи за
благополучие и почести. Ако се намалят
изискванията за членство, ако се направят
няколко "незначителни" компромиса с
Христовите принципи, църквата може бързо да
удвои и утрои своята численост и да седне до
императорския трон. След известни колебания,
предизвикали вътрешни разделения, Християнската
църква в Рим прави решителната крачка.
Захвърляйки някои от Христовите изисквания, тя
осъществява така желания съюз между църква и
трон. Започва вълна на масово християнизиране на
полуезичници. Християнин става и император
Константин, макар и няколко дни преди да умре.
Отстъпките следват една след друга с
главозамайваща бързина. Идолопоклонническата
практика не се премахва, а само се видоизменя.
Вместо на богини хората се кланят на дева Мария,
вместо талисмани сега се носят трески и пирони от
"Христовия кръст" или парчета от дрехата на
светци. Поклонението на многото богове е
заменено с поклонение на светии. За много кратко
време християнството става господстващата
религия. Даренията от страна на частни лица и на
императорите увеличават имуществото на църквата
в Рим. Представителите й започват да оказват
силно влияние върху политиката на империята.
Епископите имат важна роля в управлението на
градовете. Те получават правото на съд над
клириците, а в някои случаи и над миряните.
Нарастването на икономическото могъщество и
политическото влияние на църквата дава
възможност на римския епископ да се бори за
първенство сред цялото висше духовенство на
християнската църква. Към края на IV и началото на
V век той си присвоява правото да се нарича
"папа" (баща, тоест глава на църквата) и
постепенно получава власт над всички други
епископи на Запад.Християнската църква става
католическа (вселенска, световна), а нейният
глава се обявява за приемник на апостол Петър.
По-късно той приема титлата "Наместник на
Божия Син на земята".
< НАЗАД >
<
НАПРЕД > |
