ОТВЪД ВИДИМОТО
(коментар върху кн.
"Даниил" - 10 глава)
"В третата година от царуването на персийския
цар Кир едно нещо се откри на Даниил, който се
нарече Валтасасар; това нещо бе истинно и
означаваше големи бедствия; и той разбра и проумя
видението. В онова време аз, Даниил, жалеех цели
три седмици: вкусен хляб не ядох, месо и вино не
влизаше в устата ми, и ни веднъж не помазах себе
си, докато не се навършиха цели три седмици."
(Дан.10:1-3)
В 535 г.пр.Хр., когато Даниил е осемдесет и осем
годишен старец, преживял апогея и залеза на
най-бляскавата империя на света, той отново е
посетен от Божия Дух. Според стиховете е получил
видение. Но това е малко неточен превод, защото
между двете думи "маре" и "хазон", с
които си служи Даниил и които са преведени като
"видение", има съществена разлика.
"Маре" означава явление, за разлика от
"хазон", която има смисъла на българската
дума видение. За пръв път пророкът употребява
думата "маре" в 8 гл. - 13 и 16 стихове, където
се говори за светилището и се предава диалогът
между двамата ангели. Тъй като думата "маре"
е употребена и тук, следва да заключим, че
пророкът е получил сведение за нещо, което много
дълбоко го е развълнувало. То само по себе си е
било ясно и Даниил го е разбрал, но вестта, която е
носело, е била съкрушителна. Можем ли да научим
нещо за тези лоши новини? Да! Те са свързани с
положението на еврейския народ. Една година след
превземането на Вавилон, в 538 г.пр.Хр., Кир издава
заповед, разрешаваща на еврейските пленници да
се върнат в Юдея. 42 000 семейства напускат богатите
провинции на Акадската област и поемат дългия
път към Палестина. Начело на тази маса от хора
застава Зоровавел (Шешбацар), едновременно внук
на предпоследния юдейски цар Йехония и на
първосвещеника Серая. Това е колкото радостна,
толкова и тъжна картина - само шепа хора желаят да
изпълнят Божията поръчка, останалите са пуснали
дълбоко корени сред чуждите народи и нямат
никакво намерение да заменят удобните къщи и
материалните си придобивки с лишенията и
борбата, която им предстои да водят с племената,
заселили се по техните опустошени и обезлюдени
земи. Вярата и надеждата на преселниците се
възвръщат, когато към тях започват да се
присъединяват еврейски семейства, които
предварително са били избягали във Финикия, по
островите на Средиземно море и в Египет.Още при
самото пристигане Зоровавел и Исус
(първосвещеникът) започват подготовка за
полагане основите на храма. На мястото, където
някога се е издигал жертвеникът в Соломоновия
храм, е издигнат нов олтар и принасянето на
жертви е възстановено. Юдеите сключват договори
със сидонците за доставки на дървен материал и
събиране на работници. Така във втората година от
пристигането на юдеите, или третата година от
царуването на Кир, вече са положени основите на
храма. Това строителство е било съпроводено с
тържествени празници. Но радостното настроение
скоро се сменя с тежки грижи. До самата граница на
Юдея живее една смесена народност - самаряните.
Те са потомци на хутеите (4 Царе 17:24), преселени в VII
в.пр.Хр. от асирийците в областта Самария -
бившата столица на царство Израил. Като приема
само донякъде еврейското вероучение, това племе
запазва в своя бит много езически обичаи и
вярвания. А сега неочаквано се явяват пратеници
със съобщението, че техният народ, като поклонник
на същия Бог, иска да участва в построяването на
Ерусалимския храм. Усърдието на самаряните
произтича не толкова от религиозна ревност,
колкото от желание за политически облаги, които
съюзът с юдеите би могъл да им даде. Зоровавел и
Исус, след като се посъветвали с останалите
ръководители на народа, отхвърлят предложението,
защото в този съюз виждат опасност от нахлуване
на превратни, полуезически представи за Бога.
Ядосани от отказа, самаряните започват
ожесточено да преследват ерусалимската община и
да пречат на всички нейни действия ту открито,
със сила, ту с хитрост. Често настройват
персийските чиновници против юдеите, а когато
последните се оплакват на царя, самаряните се
мъчат с подкупи и интриги да им попречат. Поради
тези спънки започнатата толкова тържествено
постройка на храма цели петнадесет години стои
недовършена (подробности можем да намерим в
"Ездра" 1-4 гл.)
Даниил е научил за тези неприятности.
Представата му за проблемите на малкото хора,
отишли в пустите земи, за да издигнат храм на
Всевишния и да живеят съгласно Неговите
изисквания, е била обогатена и с пророческо
видение. Може би Божият Дух го е пренесъл напред в
бъдещето и му е показал следващите години, през
които храмът стои недовършен и пуст. При вида на
тази тъжна гледка сърцето на пророка се е свило
от болка. Във видението той не е могъл да получи
някакъв добър съвет, да види някакъв изход, това е
било просто "явление" - наниз от случки без
никакъв коментар. Затова Даниил остава потънал в
размишления. Той е човек в напреднала възраст.
Вярната му служба в двореца му е осигурявала
спокойствие, почит и богатство. Но какво са те за
него, за човека, който от юношеските си години
живее с проблемите на Божия народ? И сега, вече
към края на живота си, може ли да стои със
скръстени ръце и да не се опита да направи нещо за
народа си? Той има голям авторитет в двореца и
естествено би повлиял на Кир да се ускорят някои
процеси, но дали това е по Божията воля? Даниил не
смее да предприеме нещо съществено, без да има
Божието одобрение. Затова отпърво отива заедно
със свои приятели на едно сравнително усамотено
място близо до река Тигър, за да потърси своя Бог
в молитва и пост. В случая постът е частичен -
ограничаване на храната, за да бъде личността в
постоянна готовност да възприема Божията воля.
Пълният пост е за кратко време и включва пълен
отказ от храна и вода (виж Йоан 3:7,8). Дните се нижат
бавно и мъчително. По необясними за Даниил
причини небето мълчи. Но пророкът не се отчайва.
Той знае, че Бог никога няма да го остави в
неизвестност - това не е присъщо на Неговата
любвеобилна природа. Как ще получи отговор, никой
не е в състояние да каже, но едно е сигурно -
отговор ще има. Така се изнизват цели три седмици.
"И на двадесет и четвъртия ден от първия месец,
когато бях при брега на голямата река Тигър, като
повдигнах очите си, видях и, ето: един човек,
облечен в ленени дрехи, чийто кръст бе опасан с
чисто уфазко злато. Тялото му бе като топаз,
лицето му като изгледа на светкавицата, очите му
като огнени светила, мишците и нозете му бяха
наглед като лъскава мед и гласът на думите му
като глас на много народ. Само аз, Даниил; видях
видението (явлението); а мъжете, които бяха с мен,
не го видяха, защото голям страх ги нападна и те
побягнаха да се скрият. И тъй, аз останах сам да
видя това голямо видение, от което не остана сила
в мен и енергията ми се обърна в тление, та
останах безсилен. Чух обаче гласа на думите му; и
като слушах гласа на думите му, аз паднах на
лицето си в несвяст, с лицето си към земята." (5-9)
Небето отговаря на настойчивата молба. Завесата,
отделяща видимия от невидимия свят, се дръпва и
пред очите на пророка застава същество, подобно
на човек, но покрито с неописуема слава. То носи
отличителните особености на
първосвещеническите дрехи и съвсем ясно открива
Божествения си произход. Коя е тази личност? Сам
Господ Исус Христос! Шестстотин години по-късно
Той ще се яви на Своя любим ученик в почти същия
вид: "и сред светилниците видях Един, Който
приличаше на човешки син, облечен в дълга дреха и
препасан около гърдите със златен пояс; а главата
и косата Му бяха бели като сняг и очите Му, като
огнен пламък; и нозете Му приличаха на лъскава
мед, като в пещ пречистена; а гласът Му беше като
глас на много води!" (Откр.17:13-15). Така Даниил е
поканен да надникне зад границата на
видимото,Само в един миг са скъсени огромните
разстояния на Вселената, само за секунди са
преминати междугалактичните пространства и
Даниил е поканен да надникне зад границата на
видимото, да навлезе в света на Бога, в света на
Божественото Триединство. За трети път - във
видението от седма глава, вторият път - когато
горещо се моли да разбере видението за
светилището (8:15,16).
< НАЗАД >
<
НАПРЕД > |
